— До един час да сме се нахранили и всеки да е проверил оръжието си, да е сложил сух барут на чакмака.
— Къде ще ни водиш, войводо — попита Яни банскалията.
— На изток. Ще заложим пусия на Чалъкавак. Дочувах, че напоследък султановите хазнатари избягвали нашия балкан и предпочитали да избикалят през оня проход. Пипнем ли хазната, много български юнаци ще бъдат по Петровден с нови пушчици в ръце…
И наистина след точно един час войводата даде знак да стават. Обаче Божил Бафоли — тъй викаха на своя другар от Сливен Божил Бахов — го спря:
— Хаджията те моли да почакаш още малко, войводо.
— Да почакам ли? — свъси вежди Панайот; мисълта, че ще започне новото дело с отлагане, го раздразни. — И защо да почакам?
— Иди да го видиш — засмя се Божил. И добави: — Заслужава си да се види, войводо…
Нещо хитро и шеговито в гласа му накара войводата да го послуша и той отиде да потърси най-младия от своите хайдути. Намери го по-настрана, почти до края на полянката. Разголил се до кръста, хаджи Димитър се бе посветил на едно чудновато занятие — изписваше с барут някакви букви и знаци на ръката, горе, малко над лакътя. Панайот Хитов надникна иззад рамото му. На ръката имаше изрисувани пищов и кръст, а между тях „Х. Д. — Слив.“.299
Хаджи Димитър усети присъствието му, извърна се, видя го, пък каза извинително, като показваше с очи изписаното „Слив.“:
— Не стигна мястото, бай Панайоте…
Имаше нещо обезоръжаващо в това „Не стигна мястото, бай Панайоте“, та войводата за малко се обърка и почуди какво да прави. После обаче си спомни на каква пътека бяха стъпили през този ден, затова се постара думите му да прозвучат сопнато:
— Че баш сега ли намери!…
Отговорът на момъка напълно го порази. Хаджията каза сериозно:
— Баш сега, войводо. Днеска за мене е нещо като второ рождение. И сърцето ми пожела да го отбележа, този ден…
На това вече Панайот Хитов не намери какво да каже. Изсумтя неопределено — този звук би трябвало да означава „Хайде, гледай поне да свършиш по-скоро!“ — и отиде да почака при другите момчета. Всъщност не загубиха много време; Хаджи Димитър беше завършил „работата“ си, та сега само се поизчисти и облече, затегна силяхлъка на пояса и след минути беше при тях. Войводата определи в какъв ред ще се движат и потеглиха.
Когато бяха в местността Сухи дял към Котел, Яни, който вървеше на стотина крачки пред дружината, даде знак за близка опасност. Момчетата се разпиляха по разни укрития, само войводата и Стоян Папазов с пълзене отидоха до челния страж. Яни им показа напред — от другата страна на пътя се виеше синкав дим и се мяркаха неколцина въоръжени мъже с турски дрехи.
— Не мога да ги разбера сеймени ли са или шайкаджии някакви — прошепна войводата. — Ама каквито и да са — ще ги ударим! Нека те да станат първия курбан на святото ни дело.
Той остана там с банскалията, а Стоян се върна все така крадешком да предаде разпореждането му на останалата дружина. От укритието си войводата видя как майсторски се придвижваха момчетата и в сърцето му трепна доволство — дългите месеци на битки и изпитания не бяха преминали напразно! Когато се увери, че всички са заели определените им места, Панайот Хитов запрегна чакмака на пушката си, изправи се и като правеше с пръсти фуния около устата, извика с онзи глас, от който в конака и насън се стряскаха:
— Дуур!… Силяхларънъдъ атън!…300
Противно на заповедта, турците отсреща в същия миг се разбягаха. Току до Панайот изгърмя една пушка — нетърпеливият македонец не бе проявил желание да ги види как се изпокриват из шубраците. Веднага след него блъвнаха огън и олово още две пушки — на Хаджи Димитър и на Стоян Арнаудов. След това всичко се укроти и може би четвърт час не се видя някой да помръдне нито от едната, нито от другата страна. Опитни в този род схватки, хайдутите търпеливо чакаха — не можеше при такова мигновено бягство враговете да не са забравили нещичко, все щеше да им се прииска да си го приберат. И наистина подир известно време се показа една чалма, огледа се насам-натам и на пътя се прокрадна човек. Стоян Папазов и Божил Бафоли вдигнаха пушките, но войводата ги спря:
— Чакайте, момчета, ще го опаля аз!
Изпразни пушката си. Чалмалията се завъртя около себе си и се прекатури назад в шубраците.
Мина нов четвърт час, след него още един — никой не се показваше, нито клонче помръдваше. Панайот не знаеше какво да мисли: дали бяха турци, които вече са имали случай „да му ядат попарата“, или българи — горски юнаци, ала аджамии в занаята? (По-нататък щеше да се окаже, че второто предположение е било вярно — стреляли са и даже са ранили двамина от четица по-неопитни хайдути, водени от Иван Марков от Котел и байрактаря Инан Инджето от габровските колиби Карахасаните.) Колко, време щяха да стоят така и да се дебнат?