Постепенно в него се надигна гняв — не беше той довчерашният хайдутин, привикнал „на две и двеста“: и на дълго криене, и на яко бягане. Не, войводата вече се усещаше друг, променен, различен — човек и войник, комуто не прилягат нито криенето, нито обръщането на гръб. И като му прекипя, Панайот Хитов се изправи с цял ръст и викът му огласи целия Сухи дял:
— Хей, ако сте сеймени, излезте от шумата и елате да премерим юначеството си. Или вие, или ние! — Допреди няколко часа тези думи щяха да му се видят предостатъчни, сега обаче нещо в него напираше да подчертае отликата от предишното. И като не знаеше как другояче да го изрази, войводата добави все така гръмотевично: — Ние сме народни хайдути… Свобода или смърт!301
Трета книга
„… там буря кърши клонове, а сабя ги свива на венец…“
Първа част
Вихрушката набира сила
Х. Ставревото въстание е важно за нас не само защото х. Ставри е родом от Сливен и защото сливенските революционери са били готови да повдигнат въстание в града…, но и защото то може да се счита за преход на организираното донейде хайдутство към същинско революционерство.
Предателят е ужасно същество, гадна и скверна человекоподобна хиена.
Когато бедата е на върха (си), тя е по-близо до бога и когато нуждата е близо, то и помощта не е далеко. Тайните закони божи са неуловими за ума ни.
1.
Самота със самота не винаги се схожда.
Едно е да си сам горе, на Барите. Там душата ти сякаш се разтваря в природата и природата се разтваря в душата ти, та те стават едно цяло — а кое живо същество ще почувствува самота, щом носи в гърдите си цялата природа? И даже повече: понявга даже появяването на друг човек — бил той мющерия, съсед или приятел от града — те подразва вътрешно, защото пресича и разваля магията на единството ти с природата.
Съвсем друга е самотата тук между тези четири стени. Да си чувал уж строгия, пък ласкав глас на баща си, няколко десетици години да те е срещала всеотдайната обич на жена ти, да е кънтяла веселата гълчава на децата ти — най-звучната от всички песни, пък сега стъпките и погледът ти да срещат само сива немота и студено безлюдие — това даже не е самота, а пустош!…
Такива или подобни мисли пъплеха и се боричкаха из главата на Бяно Абаджи, докато с димяща лула между зъбите, със сплетени на гърба ръце и отпуснати тежки рамене тромаво пристъпваше из запустелия си дом, раздвояваше се между зловещия екот на стъпките си и сенките на обичните му люде и се чувствуваше безнадеждно сам и излишен.
Като напрегна воля, Бяно се насили да се отърси от сковаващия възел на тези мисли, наложи си да си припомни за какво всъщност беше слязъл от планината. Ах, да, за дрехите беше: лятото тази година избърза незапомнено рано — ето, краят на април е, а ще речеш, че вече сме загърбили Петровден, — топликът изпълзя нагоре чак до Барите и го свари без кат по-леки дрехи. Да, също и храна трябваше да си понакупи, горе, кажи-речи, една неделя караше само на тархана… Щом си постави цел и задача, старият човек се разчевръсти. Отиде до раклата, където държеше накатани между орехова шума дрехите си и…
И в този момент чу протяжно скърцане — някой влизаше в двора. Без да чука — както изобщо се влизаше в дома на Силдаровци. В сърцето на Бяно трепна радост: който и да беше нечаканият гост, щеше да внесе живот, човешко присъствие. И възрастният мъж почти изтича към хаета, облегна се на оградата. Да, не се е бил излъгал — като затвори грижливо вратата зад себе си, гостът уж спокойно, но и някак стеснително закрачи по калдъръма към къщата. Първото, което Бяно забеляза — и което го порази, — бяха дрехите му: черните опънати потури, елекът, високо стегнатият тъмен пояс и гайтанлията салтамарка издаваха човек откъм Родопите, пък от този южен край Бяно нямаше нито мющерии, нито даже познанства. Сетне му се набиха в очи ръцете на госта — силни, някак прекомерно развити, те висяха като същински топузи край тялото му. Един далечен, много далечен спомен трепна в съзнанието на стопанина. И само като зърна чертите на лицето, той с неясен вик на устните и с разперени за прегръдка ръце се втурна надолу по стълбите:
301
Целият повик на Панайот Хитов — автентичен. Поради същата липса на революционен речник наскоро след описваните събития хаджи Димитър ще заяви (в присъствието на д-р Иван Селимински) на един румънски министър: „Аз съм политически хайдутин.“.