— Паскале!… Братко!…
Но гласът на другия — хем ласкав, хем притеснен — го превари:
— Грешиш, чичо Бяно. Не съм аз Паскал, а синът му, Никола…
Тези думи не спряха Бяно Абаджи. Той притисна новодошлия до гърдите си, после, уловил могъщите му рамене, го поотдалечи от себе си и го огледа. И странна усмивка се хлъзна по ръбатото му лице:
— Вярно, не си Паскал — каза. И прихна в смях: — Но и Николчо не си, поне онзи Николчо, когото видях преди шест-седем години в Браила. Налял си се с мускули и мъжка сила, юнашки мустак си завил — е, нямаше как да не те сбъркам с баща ти. Пък сега влизай, влизай, Никола. И нека е благословен часът, когато реших да сляза от Балкана до този обезлюден дом. Влизай и се разположи като мой син. Имаш много да разказваш: като се захване от вести за баща ти, моя побратим, та… та, да речем, до тези южняшки дрехи отгоре ти.
Понечи да го поведе, но не успя да го помръдне от земята: по снага и тежест, синът наистина бе заприличал на баща си.
— Ще ме прощаваш, чичо Бяно, ала… С една дума, имам другар и спътник със себе си, тежи ми да го оставя да…
— Как ще го оставиш, човече?! Викай го тозчас при нас. Тук е християнски дом, гост от вратата не се връща нивга. Викни го веднага!
Никола Паскалев доведе спътника си, Бяно веднага го позна. И неясно предчувствие за приближаваща злочестина стисна в костеливи пръсти сърцето му, обаче тогава се намеси житейският му опит, та му помогна да прикрие истинското си преживяване зад яко мъжко ръкостискане и недотам сполучлива усмивка. Защото вторият гост беше хаджи Ставри хаджи Койнов и появяването му в Сливен можеше да означава само едно — избухване на онази буна, която не сполучи преди две години. А Бяно Абаджи знаеше: отделният българин може да беше готов за въстание, но не и народът в неговата цялост. Пък сполука в една битка срещу турската царщина е немислимо да се чака от отделни юнаци, пък ако ще всеки от тях да е сам по себе си един Крали Марко…
Извади едно-друго за почерпване и насядаха. Първата дума на хаджи Ставри беше да запита за Найден и Бяно го възхвали в себе си — тази кръглолика, мургава и с надвиснали над очите дебели вежди издънка на джинса Койноолар можеше да страда от лекомислие или да нямаше дарбата да си дава вярна и точна преценка, ала неблагодарността положително не беше между отличителните му черти. Стопанинът го осведоми за всичко, което се бе случило подир онова трудно спасяване на хаджи Ставри, после попита на свой ред, като се постара да вложи в гласа си нещо като най-обикновено любопитство:
— Е, какво, момчета, ще въставаме ли?
— Ще ме прощавате, господин Силдаров, ала по моему трябваше другояче да попитате: ще се освобождаваме ли от проклетото османско иго? Че въстанието е, знаете, само път към целта… — Хаджи Ставри се засмя самонадеяно и зъбите му бляснаха сред смуглото лице. — Човек не казва „ще забъркам тестото“, а „ще пека хляб“…
Бяно отвърна на усмивката му с усмивка — искаше му се да бъде шеговита, пък тя излезе някак си крива и двусмислена — и се задоволи да подхвърли:
— Така е, хаджи. Само че същият човек, преди да се залови да пече хляба, проверява има ли дърва за пещта и замесва тестото в нощвите.
Мислеше, че с това предварителният разговор ще завърши, но се излъга — хаджи Ставри му каза сериозно:
— Напълно сте прав и чест ви прави, господин Силдаров, че тъй, оглеждайки нещата от всички страни, размисляте за свещеното дело. Не се засягайте, но в това отношение не ви отстъпва и нашият върховен началник господин Раковски. При него в Белград са се стекли доброволци от цяло Българско, а чрез такива като мене той следи навсякъде готовността на българина.
— И тя е…?
— Чака само искрица, господине, само искрица! — възторжено рече гостът. — И нишките отвсякъде се събират в ръцете на Привременното българско началство…
— Какво? — не чу добре Бяно. — В ръцете на…
— Привременно българско началство с Георги Стойков Раковски начело. Той го създаде и изгради, за да не бъдем паплач и голямо множество, но без връзка, всеки град и село сами за себе си, а единни, като истинска народна българска войска302. И ние се надяваме, не, убедени сме, че утре в битката за свобода мястото на сливналии няма да остане празно…
302
В интерес на романа тук допущаме малко нарушение на хронологията. Описваните събития са към м. април 1862 г., тъй наречената „Хаджи Стоврева буна“ избухва на 13 юни, а Раковски създава Привременното българско началство и Втората легия на 15 юни.