Разбира се, никак не беше необходимо да се перат черги на реката точно по това време. Едно, че всичко — черги и завивки — беше опрано преди само два месеца, при великденското чистене, и друго, че тъкмо сега даже на турците не беше до пране и шетане, камо ли на българите. Имаше само двама сливналии, в главите на които би могла да се роди такава мисъл. Единият обаче — Хаджи Димитър — беше вече от две години в Балкана. И оставаше вторият: баба Трънка Смеденова. И тя естествено го направи. Не от нужда, каза се вече. Направи го „напук“ — ей така, все едно за да се оплези на гаджалите и на прословутия им началник Мусрат бей. За почуда и гняв на турците, за почуда и кураж на своите…
Всяка сутрин Трънка изчакваше да се вдигне достатъчно слънцето („Агаларите обичат да си поспиват“ — казваше тя и с това косвено издаваше, че целта на закъснялото й чистофайничество беше преди всичко ядосването на развилнялата се турска власт) и се появяваше на портата на най-горната къща на Овчарската махала, току под самият Хамам баир, с един товар черги на рамо и здрава бухалка в ръката. В този вид и като си тананикаше нещо, тя спокойно се спущаше надолу покрай Попската и Драгойчевата махала и нагазваше все на едно и също място в Куруча — така избрано, че да я види всеки, който ще рече да мине по Големия мост. Там рано състарената жена позапряташе фустана си и като бухаше равномерно накиснатите и проснати по камъните черги, си подпяваше ведно с ударите; пееше тя достатъчно високо, без да се смущава от невъобразимо погрешния си глас, та от двете страни на реката можеха да чуват думите на не дотам богосмирената й песен:
… В този юлски ден Трънка Смеденова не направи изключение — пак се появи тя на портата си с вързопа черги на рамо и изкълчения си припев на уста. Някъде надолу, точно срещу пътя й, се чуваха кухи удари на приклади; жената си даде сметка, че низамите на Мусрат бей са се прехвърлили на отсамния, клуцохорския бряг на реката, но това не я спря. Напротив, сякаш с още по-бодра стъпка и с инатчийско достолепие тя застъпи нататък. Случи се обаче, че не мина много път. Едва завиваше край дома на терзи Добри Фараша, когато някой, великан на ръст, който подтичваше до дуварите нагоре към Хамам баир, а гледаше назад през рамо, връхлетя върху нея и събори чергите й.
— Ще ме прощаваш, бабо Трънке — с искрена виновност в гласа рече момъкът, докато се навеждаше да вдигне товара. Беше Димитър Дишлията. — Ще ме прощаваш, зер… нали знаеш, никой не бяга от добро…
Старицата го изгледа с острия си поглед, пък внезапно го улови за пазвата и го разтърси:
— Хей, съвземи се, Димитрие! Я се виж колчав човек си, пък си побледнял, посърнал, устните ти сини… Туй подобава ли на мъжага-българин като тебе бе?
— Ама долу…
— Остави какво е долу! — сряза го старицата. — Бесилка или куршум да те дебнат долу, пак не е простено да загубиш така човешкия си лик. — Кратко мълчание. — Ще гледаш да се измъкнеш през храсталаците на Хамам баир, нали? — Другият потвърди мълчаливо. — Що, боиш се, че песоглавците ще намерят оръжие или барут у вас ли?
Повлиян от нейното спокойствие, Димитър Дишлията постепенно се съвземаше от уплахата си.
— Вярно, имам го вкъщи, но така съм го скрил, че не ми се вярва Мусрат бей да го намери, пък дори да има нос на копой. За себе си щото се боя, то е от пусто предателство, бабо Трънке.
Тя помисли върху думите му.
— Щом думаш „за себе си“, то ще рече, че се страхуваш и за нещо, дето не е заплаха лично за тебе…
Момъкът замълча за малко. На широкото му некрасиво лице можеше да се прочете, че е раздвоен вътрешно.
— Хайде, хайде, говори! — подпомогна го жената. — На майката на Георги Трънкин и на лелята на Найден Силдаров можеш да се довериш…
— До половин час ще бастисат къщата на поп Юрдан. — Дишлията едва говореше — гърлото му беше пресъхнало. — А у дядо попови е тайникът на оръжието. Вдигнат ли плочите над вадата му (пък те не са толкоз прости да не ги вдигнат), с дядо поп е свършено. А покрай него и си родолюбството в Сливен.