Али ефенди: Не мога да разреша да се говори по този начин за хора, които не ковладят и не са доносници, а верни слуги на падишаха.
Садък паша: Приемам поправката. Дайте им орден за ревностното им служене, ефендилер, но все пак не приемайте със сляпа вяра техните сведения. Защото вашите верни слуги в края на краищата също са хора, които могат да грешат, нали?
Не след дълго Бяно Силдаров се сбогува и си тръгна. След него Мусрат бей запита:
— Бе кой е този човек?
А кадията побърза да отговори:
— Никой. Беше абаджия, сега държи долап горе по боазите.
Но Садък паша Чайковски не остави пренебрежението на Али ефенди да бъде последната дума в разговора.
— Тежко нам, правоверните — каза той, — щом един „никой“ ни посрами по този начин. Питам се какво ли пък щеше да бъде, ако бяхме налетели на един „някой“…
Добри Чинтулов беше освободен още същата вечер, на сутринта го последваха още неколцина. Мусрат бей прекрати поголовните претърсвания и поотслаби клещите, с които бе стегнал града. Започнаха разпити на задържаните, но — слава на бога! — между тях не се намери нито един издайник. И в следващите седмици и месеци занданът малко по малко се опразни.
Така мина годината. Само в края на ноември дойде вест, че се е разтурила легията в Белград и… толкова.
5.
Добре го познаваха вече, знаеха и разбиранията му, та когато Панайот Хитов каза решението си да зимуват отново в Балкана, никой не се изненада. Въпреки това войводата поиска да му дадат дума, че до един ще го слушат и никой няма да се отделя до пролетта и всички тържествено му я дадоха. Тогава той ги заведе далеч на запад, чак към Тревненския балкан. Там, на Кръстатата поляна — пусто място, невиждало човешки крак „от дядо Адамово време“ — си плюха на ръцете и направиха удобна колиба за зимуване. Сетне си докараха няколко крави отдалече, чак от под Ямбол, изклаха ги и насолиха месото. Верни ятаци им донесоха всичко останало — сол, брашно, ориз, мас, кашкавал, че и за по-мераклиите — ракия и каче туршия. И уж всичко започваше „по закон божи“ и по-добре от всяка друга зима, а то неприятностите и неразбирателствата захванаха още далеч преди Стара планина да наметне бялата шуба.
Започна се с това, че Никола Мавродиев, ямболчанинът, си отиде. Ей така, просто си вдигнал чуковете и си взел очите нанякъде; мъчно било да се презимува на тоз Балкан, тъй рекъл на Божил Бахов. Побесня от гняв Панайот. Знаеше той, че Никола Мавродиев не е дип стока, разбойник падаше той, а не хайдутин и народен закрилник, ама чак такова своеволие не очакваше. Пък и се страхуваше: развален човек като Никола можеше с нужда или без нужда да се разприказва и да изложи на провал и гибел цялата дружина. Затова войводата проводи Дядо Желю и Христо от Кавлаклий по дирите му със заповед да го застигнат и да го върнат вързан в дружината за съд или, ако се съпротивлява, да го убият. Други пък разпрати надолу към Хаинето, Хасът309 и Твърдица все със същата разпоредба до верните им другари. Но не се стигна до завардване, кажи го, на половината Тракия — Христо и Дядо Желю застигнали изменника и още там го продали на казън и го заровили под камънаците на Чилинската гора. И ако погледнеш, това нещастно събитие беше приключено, ала в душите на всички остана нещо като мътилка и тиня — за пръв път им се бе наложило да убиват свой другар за измяна…
После, когато за една нощ падна снегът (ама то сняг ли беше — пухкав и сипкав, до колене затъваш в него!), дойде още по-голямото зло, най-гнусното — предателството. Дочул бе по различни пътища за тях хаджи Петко, еленският чорбаджия, който от години имаше зъб на Панайота, и без никакво колебание начаса затичал в конака да ги издаде на турците. И ето ти вече не каква да е несполука, а злощастие, в което залогът са кожите на всички юнаци от дружината. Нямаше място за умуване. Щом стигна до ушите им вестта за проклетото предателство и зърнаха да плъзват между Трявна и Елена първите потери, момчетата изгориха колибата с всичко в нея и удариха през ридовете и преспите към изток. „Но как се върви! — ще си спомня по-късно Панайот Хитов. — Сняг дебел, вятър силен, нийде нищо живо не се види освен вълци, дето вият по гората, и някои зимни птици грачат. Нищо друго не се чува.“ Нейсе, наистина от потерите се измъкнаха, но ги подгони друг от големите душмани на хайдутина — гладът. В Хаинето не посмяха да влязат, за Конаре усетиха навреме, че ги чака засада. От предпазливост избиколиха също Козосмоде, Твърдица, Джумалий