Татък нейде дойде голямото разцепление на дружината — Никола Аджема и още неколцина възроптаха срещу непосилния поход и помолиха да свърнат надясно: през Тунджа към Средна гора. Хем вятърът щял да ги бие откъм гърба, хем пътят нататък им се видел по-лек, не така с преспи до пояс.
— Не говорите по разум, момчета — възрази Панайот Хитов. — Гдето друмът ще е по-лек за вас, по-лек ще е той и за потерите. Пък има и друго. Средна гора е малка планина и гъсто населена, няма в нея где да се дене човек от нашата черга.
Те обаче не искаха да го чуят, настояваха. Тогаз Никола, тъй или иначе байрактар и втори човек в дружината, предложи:
— Пусни барем нас, пет-шест души, защото и тъй, и тъй ще измрем от студ.
Нямаше какво друго да прави войводата, съгласи се. И все пак на раздяла ги помоли братски, от сърце:
— Послушайте ме сал за едно — повтори им многократно. — За хляба си кахър няма да берете, зер пари имате. Намерете си едно скрито място с верен човек да ви носи хляб и се спотайвайте до напролет. Зимата не е за работа в ниска планина, още по-малко — в равнината. И още едно ще ви моля, другари. Никому, даже брат си да срещнете, не издавайте накъде съм повел аз останалата част от четата, също и верните ни приятели и ятаци не издавайте.
Съгласиха се, че даже и кръстове сториха. И се разделиха… Поведе отцепниците Никола Аджема, а подире му тръгнаха още четирима: Костадин от Джиново311, Георги Терзобаслията, най-големият и най-силният от цялата дружина, Стоян Арнаудов от Жеравна и сливналията Божил Бахов. Дълго гледа подир тях войводата, чак докато сипкавото утро и снегът ги закриха от очите му, пък въздъхна — где от мъка, где от тежко предчувствие — и пое отново към Матейския балкан. Дума не рече да ги порицае или осъди, ала главата му сега изглеждаше някак си хлътнала между раменете и краката му се влачеха повече от преди… Той знаеше, че ще намери укритие за своите, пък верните помагачи — например Анастас хаджи Добрев от Сливен, кметът на Глушник Паскал, Бойчо от Калояново — нямаше да ги оставят да познаят сивото костеливо лице на лишенията (така и стана на дело). Грижата му беше за друго и за другите…
Ако са вярвали, че щом се отделят от четата, всичко ще тръгне по „мед и масло“, много са се лъгали. Още скоро след раздялата Никола Аджема и другите разбраха, че в хайдушкия живот наистина честичко има неща, които са по-страшни от преспите и фъртуните. И то е именно там, накъдето наглед е по-лесно — по откритите места, където дебнат пусиите, а потерите с пресни сили могат бързо да вървят по дирите им.
Препатиха петимата, каквото им било писано да препатят, докато накрая сполучиха да стигнат до заветното убежище — при Генчо Сивов в село Крива круша. Години вече бе давал той подслон и укритие на мнозина народни люде, не ги отказа и на тях — още повече че ги знаеше като верни юнаци на Панайот войвода.
За да запознаем читателя с този предан народолюбец от Крива круша, хилядократно излагал (и накрая изгубил) живота си за живота на другите, а сега незаслужено забравен, нека да се доверим на перото на един от големите войводи на описваната епоха312:
„В това село именно живееше Генчо Сивов, който беше като пазител на своето и околните села. Генчо беше почти старец, на 50–55 години, с внушителна физиономия, наглед тих и вежлив и колкото справедлив, толкова и отмъстителен за обидата, която би му се нанесла, особено пък ако тя идеше от друговерец — турчин, черкезин, циганин или други. Той имаше хора, чрез които наказваше злодейците върху едноверците си, но хора не от неговото село, а от други места…
Генчо беше таен человек и никога не си поверяваше тайните на другите. «Тайната е моя, докато е у мен. Щом я поверя другиму, тя вече не е моя и аз падам под волята на другиго» — казваше той често пъти. Той беше прав и ако и необразован, но не беше без природен и буден ум. Беше колкото искрен, толкова и верен. Лично той беше здрав и сърцат, имаше юнашка натура и настойчивост. Размишляваше здраво и не залавяше работа, която би го дала в ръце.“