При този именно Генчо Сивов петимата намериха убежище. А като ги позна, той без много-много кандърдисване ги поведе там, където и дяволът не можеше да ги намери без негова помощ — в скривалището си. А това скривалище беше пословично сред онези, които се бяха обрекли на „кривото хоро“ и имаха заслугата да се наричат народни закрилници.
„В една от стаите на Генча понякога се виждаше една изправена стълба, по която се качваше человек на тавана, но нищо повече не можеше да се разбере тук, ако Генчо не го заведеше при друга една дупка на тавана, на която стоеше друга спусната стълба. Като се спуснете по тази втора стълба, ще се намерите в една стая, в която пак нищо не подозирате. Откъм двора, от стаите на къщата или откъдето и да било другаде вий никак не можете да влезете в тази стая, на която вратата е само дупката през тавана.“313
В това скривалище ги заведе Генчо Сивов, даде им разгорен мангал, обилна храна, мех вино и дебели завивки, та само за ден или два злополучните отцепници успяха, както е думата, да съберат душа и да повярват, че и този път са се спасили от мрака на отвъдното.
… Третият ден ли беше, четвъртият ли, когато стопанинът похлопа по уговорения начин на вратичката на скривалището и веднага след това се показа на гостите си.
— Махнете тия пищови — каза, — не ме ли познахте по хлопането? — И когато те натикаха пак оръжията по силяхлъците си, добави: — Водя ви другар. Ш-ш-шт, никакво мърморене! Щом дядо ви Генчо го води, то ще рече, че е от сигурен по-сигурен человек.
И като се отмести, той стори място на новия си „квартирантин“. Пет чифта очи се забодоха в новодошлия. Беше възнисък на бой, не слабоват, а жилест, малко кривокрак, с неголеми, но прилежно засукани нагоре „каврък“ мустаци и светли очи, естественото изражение на които сякаш беше нещо средно между хищна шеговитост и весела заплаха. Беше в турски дрехи и с чалма на главата, а на пояса с толкова оръжие, сякаш бе предназначено не за сам човек, а за десетмина.
— Може да сте подочували за милостта му — хлевоусто продължи дядо Генчо Сивов. — Новият ви събрат е Тотю Топалски…
— Филип Тотю! — в един глас викнаха петимата.
— Войводо, жив да си!…
— Сам господ те е пратил при нас!…
Само Никола Аджема, по-осведомен от другите, запита предпазливо:
— Пък аз бях чувал, войводо, че гниеш в търновския зандан…
— Гних аз, и още как. — Гласът на Филип Тотю не отстъпваше по шеговитост нито на погледа му, нито на закачливата усмивка в гънките на устните. — Ама на̀ — на бай ви Тотю пак поникнаха крила, та за втори път изхвръкна като пиле от страшната тъмница.
— И затуй гаджалите са захванали да го зоват „Хвърковатия войвода“314 — допълни дядо Генчо. — Хайде сега наприказвайте се, разберете се братски.
Филип Тотю не слезе по стълбата, а рипна от тавана и меко, като котка тупна сред петимата хайдути.
Втурнаха се те и го запрегръщаха. А в тези прегръдки можеше да се усетят много чувства: и радост, и уважение, и обич, че и нещо като страхопочитание. От своя страна войводата ги огледа изпитателно и от лицето му можеше да се разбере, че ги одобри. И наистина той по-късно щеше да ги опише така:
„… изглеждаха до един калени хора, здрави и юначни мъжаги. Техните опърлени от слънцето и вятъра лица показваха, че бяха горски хора на ножа и пушката и че са прекарали живота си повече под грижата на майка си природата.“
Окачиха мъжете силяхлъците по пироните на стената, насядаха и една обемиста бъклица тръгна от ръка на ръка по редиците им. Филип Тотю им разказа патилата си и смайващото бягство от затвора с помощта само на два цигански пирона. Те, от своя страна, му разправиха какво са препатили по урвите и преспите на Балкана и как са се отделили от войводата си в самостоятелна дружина. И за тяхна чест не скриха, че са почувствували нужда от по-опитен в „кривото хоро“ човек, за да им стане предводител, дори споменаха, че неведнъж са съжалявали, загдето той, Филип Тотю, гние по занданите, вместо да литне заедно с тях да мъсти на поробителите. Накрая все така едногласно го помолиха да оглави четицата им, като стане техен войвода. Не се колеба дълго „крилатият войвода“ и даде съгласието си. Наскочиха всички отново, запрегръщаха се, по някои лица си личеше и искрено умиление, заваляха клетви за вярност.
Филип Тотю обаче не се задоволи с прегръдки и голи обещания. Той ги накара да свалят калпаци и да застанат мирно, като в черква, сетне изречение по изречение им каза онзи хайдушки закон, който някога, когато чиракуваше в „занаята“, бе научил от своя войвода Бойчо Цеперански, а те ги повтаряха в хор и накрая се заклеха — че ще спазват закона и „ще слушат новия си войвода безусловно и ще отиват подире му на огън и смърт“. Накрая войводата ги накара да се прекръстят с лице към изток и да целунат иконичката окачена на стената.