Денят премина в разговори и веселие. А след вечеря Филип Тотю войвода им каза:
— Слушайте, братя, не е работа да стоим тук и да ни хранят, а трябва да излезем и да търсим хляба и вразите си.
Петимата забравиха или не пожелаха да си спомнят обещанието, което бяха дали на предишния си войвода, и в един глас не само изразиха съгласието си, но и настояха да тръгнат още същата нощ.
Така и направиха.315
6.
Странен войвода беше този Филип Тотю, странен и по своему неповторим. Защото той вършеше всичко, каквото вършеха или са вършели не другите прочути войводи по този край — смел беше, отличаваше се с котешка пъргавина, почти не оставяше нищо на случая, а се залавяше за работа само след сигурно разузнаване и здраво премисляне, нетърпимост имаше към турските злодеяния и не беше безразличен към кесиите с алтъни или сребърни грошове, — но към всичко това той привнасяше и някакво своеобразно, чисто свое чувство за хумор, та подвизите му винаги придобиваха окраска и на малко джумбуш, на весело приключение, на карагьозчилък, на зевзешка подигравка, на пиперливо шегобийство. Дали ще раздава смъртна казън, или едва ще изведе хората си от куршумите, които плетяха паяжина около тях, дали ще отмъкне товар с триста хиляди гроша — цяло богатство!, — или след най-ловък удар ще остане с празни ръце, тази негова своеобразна черта винаги го съпровождаше, сякаш през рамо не носеше гулия с комат хляб и бучка сирене, а торба със смях и закачки. Прибави ли се към това и че беше песнопоец, прочут от двете страни на Стара планина и че сякаш имаше за свой постоянен другар и покровител Сполуката (малко ли беше, че два пъти бе попадал в затвора и два пъти се бе спасявал почти по чудодеен начин!), приблизително щеше да се състави онзи негов портрет, който през тези години се разнасяше от уста на уста и го поставяше някъде на границата между действителността и легендата. Само най-опитните и най-препатилите — Панайот Хитов например316 — виждаха в действията му и признаци на лекомислие, и прекалено доверяване на слепия късмет. Ала това си беше тяхна оценка и не стигаше до разума и сърцето на обикновения българин, който бе изстрадал толкова, че се нуждаеше от упование дори и в приказното.
Какъвто си беше по нрав и табиети войводата, по същата кройка потръгна и работата с новата му дружина. И така потръгна, че в първите месеци на новата 1863 година между Карнобат и Казанлък и между Елена и Ески Заара комай рядко ставаше раздумка, без да се спомене за нея.
Започна се онова, което се запомни като „Осман-беюва син си плаща греха“. Думата беше за един богат турчин от Ески Заара, толкова богат, че от пресищане вече се чудеше какво ново насилие и каква нова гавра да извърши. И също толкова богат, че властта си затваряше не едното, а двете очи, когато се касаеше за негова поразия. Чрез дядо Генчо Сивов обадиха на новосъбраната дружина за последния „подвиг“ на самозабравилия се Мохамедов потомък; с помощта на верни хора отвлякъл прочутата с хубостта си мома Мария Чифчи-Колюва, също и тя от Ески Заара, с насилие и отнел честта, пък като й се понаситил — дал й пътя; нещастницата направила опит да се обеси, но сварили околните, свалили я от въжето. Наскачаха момчетата, но Филип Тотю ги спря властно:
— Тук не може да се реши нищо, докато не видя къщата. Слепешката такваз работа не се върши. Послушаха го. И на следната нощ бяха край дуварите на Осман-беювия син. Тогаз Аджема и другите разбраха колко разумен човек са си избрали за войвода: до главната порта на богатата турска къща ден и нощ пазеше въоръжен до зъби страж, но затова пък мястото позволяваше да се проникне незабелязано от него през огради и комшулуци. Така и направи дружината. Промъкна се като сонм духове по късна доба, избиколи дома на Осман бей (също и това бяха научили при разузнаването си — че Осман бей и синът му са в един двор, но в различни къщи), с калъчи и остри железа извадиха няколко кирпича и… ето ги в стаята, където се опъваха в сладък сън злосторникът и кадъните му. Изловиха ги без никакъв шум, напъхаха им по един парцал между зъбите. Нека спестим подробностите около онзи час, който последва, и да кажем, че когато дружината си отиде по същия път, тя имаше в гулиите си тридесет хиляди гроша, три върви с жълтици, един колан за опасване, нанизан само с жълтици, а отделно се бяха снабдили с една отлична пушка, чифт пищови и два наточени като бръснач ятагана. Носеха със себе си също разкаянието на Осман-беювия син и клетвата му, че повече на българка няма и да погледне. А че поне месец нямаше да сяда на задните си части, за това нямаха нужда от уверения — знаеха си как добросъвестно бяха изпълнили определеното от Филип Тотю наказание…
316
П. Хитов (Моето пътуване… стр. 101) дава такава характеристика за него: „Тотю е добър човек, добър приятел, добър певец, народолюбив, способен и храбър, но в това също време той е нетърпелив, сърчен (б.а. — в смисъл на импулсивен) и неосторожен.“.