След това паметно нападение, извършено посред големия град Ески Заара, дойде ред на двоицата със зловеща слава от Чанакчий, с които бабите плашеха внуците си; развратникът Дели Мехмедчето, на съвестта на когото тежеше не една дузина озлочестени девици и млади жени, и кожодерът-лихвар, ходжата на същото село. Когато се заговори за Дели Мехмедчето, мнозина в четицата заклатиха глави в съмнение — сам Панайот Хитов с хората си се бе опитал да му види сметката и не бе сполучил. Не можеха обаче да откажат: този път двамата чанакчийски развратници бяха посегнали на няколко дечица, между които и внучката по сестрина линия на самия Генчо Сивов.
Както и при предишната „работа“, Филип Тотю пак не спести време за подробно разузнаване. И накрая вместо да заварди обичайните пътища на Дели Мехмедчето, той разположи момците си на пусия пред самата му къща. И в такава нощ, за която бе научил от сигурен човек, че в нея ще пирува не само стопанинът, но и верният му ортак — ходжата. И наистина сполучиха. „Беше пролет — ще си спомня по-късно войводата — и тази нощ грееше месечината. Пролетните нощи мамеха женкарите навън. Разходката им нощя по месечината е за тях фантастична и често пъти тя им коства скъпо и прескъпо. Дружината се примъкна край двора на турчето и се потаи. Мехмедчето и ходжата излязоха на чист въздух по двора, доволни от положението, от силата и властта си. Няколко пушки пламнаха, задими се, разнесе се екът в горите и всичко утихна. На двора лежеше трупът на ходжата, а към къщата се влачеше като пребита змия Дели Мехмедчето по колена и по тумбак с тежки охкания. Той беше ранен — Дели Мехмедчето си плати за греховете. На сутринта ходжата не обядва с харема си, а с дяда си на оня свят.“
Сега вече славата на дружината и на нейния войвода наистина гръмна навред между Марица и Балкана, а заедно с нея плъзнаха и потерите: да теглиш здрав пердах на един познат безчестник е едно нещо, но да вземеш душата на ходжа — съвсем друго. И целият санджак се вдигна на крак да търси дръзките отмъстители. Тази заплаха обаче съвсем не стресна Филип Тотю. Той само направи едно шумно слизане на юг, към Чирпан, колкото да подлъже преследвачите, а после безшумно преведе хората си обратно. Имаше си цел: в Богдан махле317 отдавна си бе разпасал пояса друг един ходжа, който „много мъчел българите, като ги изкарвал да му жънат, орат, косят и пр. безплатно, а вън от това безчестял семействата им, без да имал страх от някого и никак не се стеснявал от наказание“. Още преди да се събере с дружината, Филип Тотю му бе пращал хабери да си опича акъла, но ходжата високомерно отвърнал: „Който има две души, да дойде, чакам го.“
Дали обаче някой ги издаде, или просто цялата област си беше нащрек, но този път изненадата не сполучи. Или поне сполучи само наполовина: едва дружината се промъкна до къщата на ходжата и цялото село се вдигна насреща й. Момчетата не се стъписаха. Те разбиха портата и се наредиха по дувара. Щом тълпата приближи, те хвърлиха два-три залпа насреща й, изпищяха ранени и се чуха викове „качин!“ („бягайте!“) и подир малко всичко се очисти.
— Е, що — каза Филип Тотю, докато засукваше мустак пред разтреперания ходжа и кадъните му, — ей ме на̀, аз съм с две души и дойдох, зер си ме чакал.
Захванаха се тогаз обичайните сълзи и целуване на краката, покаянията и тържествените клетви за в бъдеще:
— Аман, беим, харижи ми живота, деца имам. Ако знаех, че си такъв гаази и юнак, аз… Ама аз помислих, че хаберът е работа на някои момчетии…
Склони да не го заколи войводата, но му определи такъв откуп, от който можеше да се завие свят на човека — тридесет хиляди гроша. А ходжата, без „гък“ да рече за пазарлък, отвори тежките ракли и даде исканата сума в кесии злато.
— Слушай ме сега добре — рече му войводата, след като прибраха парите. — Този път се отърва евтино, защото те спохождам за първи път. Но чуя ли, че си обезчестил някое българско семейство или си подхванал отново да мъчиш нашите българи, тогаз ще дойда повторно и нито царят ти, нито войската му ще те спаси от ножа ми.