Изпрати писмото на госпожица Каролина Чайковска по един селянин от Димовци, когото хванаха там наблизо, и го проследи скритом. Човечецът наистина пресрещна ездачите и даде записката на предводителката им. По-нататък се видя също как тя я прочете, пък събра хората си и запраши към Сливен. Прямодушният селянин се върна пак при четата, разказа всичко и си получи турската лира, която войводата му бе обещал. И горските юнаци щяха да се радват премного на това съвсем Филип-Тотювско приключение, ако една последна забележка на човечеца не ги бе хвърлила в пълно объркване: госпожицата не само не се уплашила, а се смяла дълго и от сърце на писмото, преди да заповяда връщането назад към града…320
7.
Като прецени, че са дошли и последните поканени, Мехмед Садък паша влезе в просторния салон на казиното и кимна на ординарците — време беше да се раздадат чашите. Взе също и своята чаша и се огледа. Гостите, вече попривикнала на тези приеми по европейски образец, не бързаха да ливнат шампанското в гърлата си, а стояха прави и с чаши в ръка, единствено дамите — а те бяха само жените на полските офицера от казак-алая — се ползуваха от неписаната си привилегия да останат седнали в своите кресла около стените на салона.
Пашата се изкачи на две стъпала към подиума, на който обикновено се разполагаше музиката, и се извърна към гостите. За разлика от първите приеми, които беше дал в този град, сега жестът му бе разбран — разговорите бързо-бързо заглъхнаха и всички погледи се съсредоточиха в него. Мехмед Садък изпита вътрешна радост: тази проява на цивилизованост той с право прецени като лично свое дело. Оправи монокъла на окото си и издигна глас:
— Ефендилер, дами и господа! Щастлив съм да ви приветствувам отново като мои гости. Като всеки домакин, и аз съм радостен, когато се намирам сред онези, които смятам мои искрено близки.
Разнесоха се ръкопляскания — те също не бяха вече новост за Сливен. Докато шумът изпълваше залата, а Садък паша кимаше наляво и надясно, Бяно Абаджи, който се бе случил рамо до рамо с Хюсеин бей, управителя на фабриката, се наклони към него:
— Имате ли представа, бей — попита, — на какво дължим днешното тържество?
Черната къдрава брада се поклати отрицателно и по арменската физиономия на бея се хлъзна приглушена усмивка:
— Никаква. Но доколкото познавам правилата на играта, господин Силдаров, би следвало ей-сега да го научим.
Арменецът-бей не се излъга. Садък паша продължи:
— Тази вечер тук ни събра един весел и един тъжен повод, като герой на двата е нашият скъп гост и приятел Мусрат бей. — Той кимна наляво и оттам му отвърна символичното темане на бея. — Веселият за сърцата ни повод е, че като признание за ревностната му служба и отлично изпълнения дълг с височайше буюрнаме на нашия приятел и закрилник от седмица време е присвоено званието миралай. — Неясен шум с отделни изръкоплясквания. — И аз предлагам първата чаша да вдигнем за него: новия миралай на Негово Величество падишаха.
Звъннаха чаши, тук-там се чу сладко примлясване.
— Не е докрай наред с турския си господин пашата — подхили се Бяно. — Не зная как се говори на полски, но на турски не може да се каже „Негово Величество падишаха“.
— Трябва да запомня този урок — белнаха се седефените зъби на бея. И последва комична въздишка: — Не е лека работата нам, дето сме надянали на стари години феса…
Един глас ги накара да се извърнат. Неусетно, докато ординарците повторно пълнеха чашите, до тях бе приближил Добри Чинтулов. Чашата му издаваше, че само символично е топил устни в нея.
— Бас държа — каза добродушно, — че мога да позная за какво се подсмихвате вие тука, господа.
— Ще загубите баса — отговори арменецът-потурнак, — но поне опитайте.
— Вие си говорихте, че пагоните на миралая може би ще са направени от кожа. Кожа от сливенски гърбини… Тъй че ние сега напълно заслужено си пием виното и не оставаме борчлии на Мусрат бея.
Двамата прихнаха в смях.
— Не познахте, учителю — рече Бяно Абаджи, — но…
— … но въпреки това печелите баса — завърши вместо него Хюсеин бей. — Вашето предположение къде-къде затъмнява простичкия наш разговор. Поздравявам ви, уважаеми господин Чинтулов.
319
Писмото на Филип Тотю цитираме съвсем дословно от романизираната му биография, стр. 298–299. То не се потвърждава от никакви други документи от епохата, та повечето изследователи нито го признават като исторически факт, нито го отричат. Ние го възприемаме като допустимо — то твърде подхожда на нрав като Филип-Тотювия. И все пак съзнателно правим едно чувствително отклонение от оригинала: в датировката. Според Филип Тотю той е изпратил това писмо през май 1867 г., след като четата му е разбита при Върбовка и остатъците й са преследвани по петите от безброен башибозук и редовна войска. Като имаме предвид, че по това време бележитият войвода е имал под заповедите си само четирима души и че единствената им грижа е била да опазят живота си, на нас ни се вижда твърде невероятно точно тогава той да се е занимавал с подобна шеговита кореспонденция. По тази причина предатираме писмото четири години по-рано, през пролетта на 1863 г.