А в същото време Садък паша отново повиши глас:
— Другият повод за нашата среща, ефендилер и господа, скръбният, е свързан пак с миралай Мусрат бей. Ето, няма даже година, откак е сред нас, а беят е намислил да ни изостави.
— Е, този път наистина се очертава да изпаднем в безутешна тъга — подшушна Чинтулов на своите двама събеседници.
— Просто слънцето ще изгасне за нас — допълни все така тихо Бяно.
— Да вдигнем повторно чаши за миралай Мусрат бей — продължи пашата — и да му пожелаем здраве, все така вярна служба на султан Абдул Азис хан и… да си спомня с добро за нас… На добър час!
Отново вдигнаха чашите. Не се разбираха думите на присъствуващите, но в тона им без никакво съмнение имаше повече облекчение, отколкото поздравления.
Доколкото вече познаваха ритуала на този род приеми, сега трябваше да се появят подноси с различни лакомства, гостите да се съберат на мезе и вино в отделни групички и пашата да минава от една към друга, за да размени дума и да чукне чаша с онези, към които изпитваше благоразположение. Сега обаче нещата не тръгнаха според установения и очакван ред. Мехмед Садък паша не помръдваше от мястото си на стълбата под подиума, а това означаваше, че навярно не е завършил словото си. И гостите не се излъгаха. Когато шумът за трети път позаглъхна, пашата първо кимна към един от адютантите си и той приближи до него с две тежки, облечени в черна кожа кутии в ръце. След това Мехмед Садък пак оправи с привичен жест монокъла си и рече:
— Имаме тази вечер и още един повод за радост, ефендилер. То е едно мое приятно задължение. Можех, разбира се, да го направя и в делнична обстановка, но за мене е истинска чест да изпълня дълга си пред всички вас, най-уважаваните жители на нашия красив Сливен. Защото, дълбоко съм убеден, в бъдеще мнозина ще са онези, които ще имат достойнството да окичат гърдите си с новоучредения от нашия светъл господар лийакат нишанъ̀, „орден за заслуга“. Но колкото и да станат те, винаги първите ще си останат първи. В случая първите носители не са мюсюлмани, а от християнската вяра, в което аз виждам още едно потвърждение за волята на нашия господар да бъдат премахнати всички верски и съсловни различия и под скиптъра му да има днес и занапред само братя!
Пашата майсторски гъделичкаше любопитството на хората, та то просто затрептя във въздуха. И доволен от умението си, той прогласи:
— И така, за особени заслуги към държавата, сторени преди точно една година, с лийакат нишанъ̀ са удостоени бащата и синът Димитрови, Евтим чорбаджи и Йосиф челеби. — Той ги потърси в залата и им кимна:
— Моля, заповядайте, ефендилер, за да окича със собствената си ръка гърдите ви.
Чуха се само няколко хилави изръкоплясквания, а иначе просторното казино зажужа като кошер; най-обикновеното човешко изумление беше главното, което се отличаваше в този шум.
Докато гледаха отдалече как Садък украсява с ордена шишкавите гърди на Евтим Димитров, Бяно Абаджи изрече полугласно:
— Сега пък аз съм готов да се басирам, че мога да позная какви са тези заслуги на Евтим и Йосиф, които…
— Никой няма да приеме облога ви, господин Силдаров — прекъсна го учителят. — Тези ордени просто отговарят на един въпрос, който аз и мнозина други си задавахме от първия ден в зандана. Още тогава беше съвсем ясно, че Али ефенди и Мехмед Салих бей не действуват слепешката, а въз основа на съвсем сигурни сведения.
— Аз пък си мисля за съвсем друго — проточи Хюсеин бей, докато примижаваше особено и замислено почесваше гърбавия си нос. — Случайно ли негово превъзходителство пашата произнесе публично имената на онези, на които властта дължеше преди година прекомерната си осведоменост? Погрешна волност на езика ли беше това или съвсем преднамерено желание да каже истината вам, на българите? — И сам си отговори: — Не, не, не може да е грешка. Един потомствен дворянин и професионален дипломат не е в състояние да допусне подобна нелепа lapsus linguae321.
— Жалко, че това не може да се провери — сбърчи чело Бяно Абаджи. — Да се знаеше със сигурност, ама с непоклатима сигурност онова, което вие сега само предполагате, бей, аз и другите сливенски българи ще напишем със златни букви в сърцата си името на пашата…
Хюсеин бей го изгледа продължително и настойчиво, после каза бавно, като претегляше всяка своя дума:
— Ако моето предположение е истина, не ми се вярва целта на пашата да е била това изписване със златни букви, господин Силдаров.