Разбра войводата сериозността на положението, та нареди да зарежат всичко излишно, включително и недопечената пита в пепелта, и да се изтеглят в само на тях известни усойни места в планината. (Ориста на тази прословута пита е била да стане нещо като „ябълката на раздора“ в Сливен и заради нея Али бьолюкбаши за малко не само да си загуби поста, но и да се озове сам в хапуса „по некадърност“: „Ах, неспособни кучета — крещеше и беснееше Мусрат бей, — заслужаваш да ти смажа кокалите. Хляба им взели, а тях не видели! Кой знае дали и ти не си ортак с тях!…“) Прибягваха така от едно скривалище до друго, а планината пълна с потераджии — ще ги спипат. Юначество като в песните ли? Бабаитлъци като Никола Аджемовите ли? Нищо подобно нямаше в тези дни и нощи, тогава бяг му беше майката, пък за глада и жаждата и за всякаквите несгоди изобщо да не говорим. Прекипяваше понякога на по-буйните, идеше им да се ударят с преследвачите според приказката „каквото сабя покаже“, но тогава войводата ги озаптяваше, силом налагаше да се замени разпалеността със здрав разсъдък.
Ето само един от тези случаи. Три дни и три нощи се бяха крили из шубраците, а от ден и половина не бяха разквасвали устни с глътка водица. И надвечер на третия ден стигнаха до едно изворче, за което мислеха, че само те го знаят. Да, но като наближиха на стотина крачки от водата, зърнаха да се разполагат там неколцина сеймени. Кръвясаха тогава очите на Хаджи Димитър и предложи:
— Хайде да си плюем на ръцете и да ги натъркаляме.
— Не! — отряза войводата. — По-добре жадни, отколкото набити на кол. Няма да направим нищо, дорде не разберем сами ли са тия сеймени или има и други наоколо.
Недоволни останаха момчетата, но го послушаха, подчиниха му се. А късно през нощта, когато достудя на потераджиите и взеха да кладат огньове, наоколо в Балкана засветкаха до стотина пламъчета. Прегърна тогава войводата раменете на своя нов байрактар и му рече назидателно:
— Виждаш ли сега, Хаджи, че има още петстотин души да вардят из гората? Ако вчера бяхме нападнали на неколцината, другите досега да са ни понесли главите къмто Сливен…
Не седмица или две, а месеци продължи тази страшна гонитба. На изток чак до Шуменско води Панайот Хитов дружината си и на юг отвъд Бакаджиците, а потерите не свършват и не свършват. Какви ли не ги дебнеха: сеймени с гайтанлии потури, одрински и шуменски низами с червени шалвари, башибозушка шарения всякаква. Разправяха онези, които помнеха — такива хайки и такова преследване не са били от 1856 година, когато Зейнил паша изби или излови старите войводи! И все пак оцеля дружината, не се даде — опазиха я майчицата Стара планина и опитността на войводата й.
Като се върнаха отново в познатия им Сливенски балкан, всекиму стана ясно, че и там нямаше да има живот за тях. И не толкова защото не знаеха неоткриваеми тайници, колкото защото ги нямаше вече верните им ятаци и помагачи, бяха изловени и натикани в сливенския зандан, а малцината оцелели изпитваха оправдан страх да им бъдат в услуга по прежному. И когато веднъж дружината почиваше на Разбойна при Котел, войводата най-сетне изрази на глас онази мисъл, която отдавна се въртеше в главата му:
— Сега вече няма шега, ще вървим за Сърбия.
Никой не ахна при тези думи, та се разбра — мисълта за Сърбия не е била само в Панайот Хитовата глава. Само един се обади със съмнение:
— Не знаем пътя. В непознати места ще ни разбият потерите.
А войводата възрази мъдро:
— Ако се боят орачите от градушката, никой нищо няма да посее и ще мрат гладни. Войниците не трябва да се боят от смърт, щом го изисква нуждата.
Нямаше повече спорове. Само трима от дружината — Дядо Желю Чернев, Стоян Арнаудов и Христо Кавлаклията — почтително помолиха Панайот войвода да ги освободи от думата им и да им разреши да не вървят с него в непознатата чужбина. Както обикновено, той не реши отведнъж, а се осведоми:
— Какво сте намислили?
Обясниха му. Желю смятал да се крие при сигурен другар в Ямбол, на една крачка от конака, където никому нямало да скимне да го търси. Стоян Жеравненеца и Христо Кавлаклията искали да поемат към Добруджа, там щели да намерят безопасност в къшлите на верни роднини. А когато тъдява турците мирясали, тримата възнамерявали да се съберат отново и да продължат шетнята под предводителството на Дядо Желю.
— Не се върши работа с трима души — намеси се на това място другият Стоян, шуреят на Панайот Хитов. — Много сте, за да останете незабелязани, и твърде малко, за да имате сила в битките.