— Вярно е, брате — съгласи се Желю, — туй го знаем и ние. Ала имаме си на ум няколко добри момчета, здрави, сърцати и отечестволюбиви, смятаме с тях да попълним дружината си.
— Кои например? — попита войводата.
— Например двамина от Сливен. Единият е познат под прякора Гунчо — смело момче и отличен нишанджия. Другият е Тодор, калфа-тюфекчия, на Деню Харбоолу сина. Също и той няма да се посрами.
— Познавам и двамата — обади се Хаджи Димитър. Той беше горе-долу връстник с Гунчо и Тодор Харбоолу и не веднъж и не дваж бе имал случай да ги види в „работа“. — От тях наистина може да излезе войници един път.
Помръщи се още малко Панайот Хитов, пък накрая отсече — е, добре, нека бъде тяхното. И от сърце има пожела добра сполука.
Няколко дни по-късно се разделиха. Тримата се разпиляха по убежищата си, а останалата дружина пое на запад.
След по-малко от месец Панайот Хитов с хората си беше в Сърбия328.
10.
Всекиму се е случвало да забележи как понявга шумът се разнася не наведнъж, а постепенно, на вълнѝ — на вълнѝ. Да, но същото бива и с тишината, особено когато много народ е скупчен на малко място. Настане нещо и най-близките млъкнат, след тях слепят устни втори кръг хора, трети — наистина точно като онези кръгообразни вълнѝ, които се образуват, като се хвърли камъче в тиха вода.
Ако някой не е виждал това нещо, можеше да го види днес в тъмницата на Сливен. Пълна и препълнена беше тя и неволниците, отколешни приятели или наскоро сдружени от неволята, си приказваха за едно-друго. И по едно време онези, които бяха най-близо до вратата, чуха да се поставя ключ в големия колкото мъжка длан катинар. Чуха и млъкнаха напрегнато. Последваха ги другите около тях и ето — вълната на мълчанието плисна нататък и подир секундна тишината завладя напълно просторния зандан, останаха да се чуват само провлечените стенания на Васил Карамалака, един злощастен (и впрочем съвсем невинен) овчар от Сотиря, когото сутринта заптиетата бяха смлели от бой, та още беше в несвяст и не можеше да управлява нито говора, нито немеенето си. Скръцна вратата и в очертанията й застана един сейменин. Няколкостотин очи се насочиха от всички страни и се събраха в него.
— Силдароглу Боян? — викна той. — Где си бре, Силдароглу Боян?
Съвсем кратко мълчание и после от единия ъгъл се отговори:
— Тук съм.
— Я излез навънка!
Боян Силдаров се изправи полека и неволна въздишка се откъсна от гърдите му — повикването можеше да означава всичко, дори и бесило. Той размени един ням, но пълен с разбиране поглед с поп Юрдан, до когото беше лежал досега — всичко имаше в този поглед, включително и сбогуване, — пък въздъхна повторно и се отправи към вратата.
Навън светлината на деня го блъсна в лицето, заслепи го. Сейменинът щракна катинара зад гърба му, пък му рече с онази гавра, с която простакът, когато е облечен във власт, разговаря с по-издигнатите от себе си:
— Май си ожълти гащите, а? Ех, керата с керата, а що ли ще бъде, ако видиш насреща си примката на въжето? — Той се изкиска мръсно на варварската си шега. — Ама този път жена ти напразно ще пере посрани донове, Бояне Силдар. Зер нито ще те бесим, нито даже ще те изпитваме. Имаш гостенин. Голямото началство е разрешило да се видиш с баща си.
Боян напълно се обърка — ако турчинът говореше вярно, това щеше да бъде първото свиждане в зандана, откак започнаха предателствата на Никола Аджема и поголовните заптисвания. Сейменинът не го беше излъгал. Въведоха го в една собичка и там наистина беше — прав и нетърпелив — баща му. Двамата понечиха да се прегърнат, но един униформен — кятибин някакъв от одринските низами — ги спря с вдигане на ръка:
— Не може да се пипате, забранено е. Ще си приказвате, но ей тъй, от три крачки място.
И той застана до прозореца, като почти го изпълни с охранените си плещи, та зад него се смрачи като по икиндия.
Двамата, бащата и синът, стояха един срещу друг, поглъщаха се с очи, пък разговорът някак си не искаше да започне. Най-сетне от устата на Бяно Абаджи се откъсна:
— Е, колагеле, Бояне!
Как ли му дойде такава нелепа приказка на езика? „Колагеле“ — ще рече „помози бог!“ — се казва на човек, който се труди, а какъв ти труд при един затворник! Двамата прихнаха в невъздържан, трескав смях.
328
Главата е изцяло автентична, включително и много от репликите на героите. Единственото по-съществено отклонение от документалната истина е за Желю Чернев, познат повече като Дядо Желю. В действителност той се е прехвърлил в Сърбия с останалата дружина, докато тук за нуждите на романа го оставихме в Българско заедно с Христо и Стоян Арнаудов.