Боян тръгна към отдалеченото кьоше, където в общата теснотия беше неговото местенце. Всички му сторваха път, неколцина го спираха и го помолваха да им повтори обнадеждващите думи. И както си пробиваше пътека в навалицата, той изведнъж се озова на едно празно място. Знаеше го, всеки ден го беше виждал, но пак се стъписа пред него; тъй както беше претъпкана тъмницата, че чак напираше да се разпори по шевовете, тук затворниците бяха оставили едно свободно място, може да имаше около четири аршина на четири329, и посред него, сам и низвергнат, ще речеш — прокажен, с подивял от срам и озлобление поглед, лежеше Никола Аджема.
— За мен нещо каза ли баща ти, Бояне? — попита, но Боян отмина, все едно че не е чул въпроса му.
След малко той лежеше на пода до поп Юрдан. Отнякъде се появи Филип Тотю, без много приказки избута селянина, който лежеше от другата му страна (той, войводата, се ползуваше с всеобщо уважение в тъмницата и едва ли не царуваше в нея), и седна. На тях двамата Боян разказа всичко съвсем подробно, премълча само думите на безнадеждност, които баща му бе казал за съдбата на Филип Тотю. Но и войводата не беше вчерашен — знаеше той да мисли с главата си и да не се храни с илюзии. Като изслушаха разказа, той сам каза:
— Хубаво ще е, ако дойде време да се поизчисти тук от невинни нещастници. Пък моята… е, аз си я зная…
— Хвала на тебе, Тотьо — обади се поп Юрдан. — Знаеш си, казваш, твоята, но в устата ти няма отчаяние.
— Сам животът ме е научил да не се отчайвам, отче. Колко пъти бай ви Тотю Топалски е бил на дъното на безизходността, пък сетне божията милост се е промъквала през харалъците на вратите и през мишите дупки, та бесилката, която е бивала вече издигната за него, е оставала вдовица.
Поп Юрдан стори кръстен знак — благославяше го отдалече.
— Дано бог и сега да не отвърне милостта си от тебе, сине. Но… Е, не ми се сърди на откровеността, Тотьо — в Сливен съм роден и в Сливен съм отраснал, не съм запомнил някой да се е спасил от сливенския зандан.
Онзи прихна да се смее и личеше, че смехът му беше от сърце.
— То ако беше просто, дядо попе, ако ден през ден бягаха затворници оттука, нямаше да призовавам милостта божия…
Повече не говориха за това.
11.
Бяно Абаджи позна само наполовина: наистина Мусрат бей си замина и поохлабиха режима в затвора, но иначе съвсем не се разбързаха да пущат задържаните. А самото поохлабване се изрази в това, че преместиха Филип Тотю в малка килия с още пет-шест души, а на останалите позволявала по-дълги разходки в двора на затвора и когато близките им носеха бохчичките и кошниците с храна, заптиетата си позатваряха очите, та затворници и роднини сварваха да разменят по някоя дума. И така се търкаляха дни, седмици, месеци…
Беше към края на август, когато подшушнаха на Бяно, че неколцина приятели искали да се съберат с него да поприказват за важни работи и преди всичко — за съдбата на затворниците. Той се съгласи и, човек с голям жизнен опит, от своя страна предложи: нямало смисъл да се крият по мазета и тавани, нека приятелите вземат един гювеч и бъклица вино и в неделя да заповядат при него на долапа — ще седнат ей тъй, посред сергията330, и за всяко външно око ще бъдат само няколко мъже на зияфет, а дойде ли шпионин помежду им, ще захванат да говорят за ланския сняг. Така и направиха. И в неделята срещу Голяма света Богородица се събраха хаджи Никола Кебеджията и Русчо Миркович от по-възрастните и Анастас хаджи Добрев, Панайот Минков и Стефан Гидиков от по-младите. Седнаха шестимата мъже на тревата, забодоха бонелите в гювеча, бъклицата тръгна от ръка на ръка. А в същото време се поведе и един разговор, който съвсем не се схождаше с привидното безгрижие на гощавката.
— Моля ви да ме простите — започна Панайот Минков, като се обръщаше към Бяно и хаджи Никола, — вие имате родни синове вътре и, разумява се, грижата ви за тях ще е на първо място. Мен обаче ми се иска да отвърна очите си от личната мъка и да поприказваме за общата на всички сливенци. Защото те, едноверците ни, все обръщат поглед с надежда към нас, а ние нито сторваме нещо, нито дори казваме дума за ободрение.
— Вярно, мъка ми е за Боян — каза Бяно Абаджи, — сигурен съм, че и на Хаджи Никола не е по-малка мъката за неговия Георги — той говореше за шестото дете на Никола Кебеджията и по-малък брат на Хаджи Димитър, — но ние сме си преди всичко българи и не делим нашата мъка от общата. Така ли е, хаджи?
Никола Кебеджията потвърди мълчаливо, само възелът на веждите му стана някак си по-стегнат и обичайната руменина на лицето му се поотдръпна.
330
Напомняме, че „сергия“ се нарича обширната площадка пред долапите, където се просват да се оцедят и изсъхнат оваляните шаяци, губери, черги и пр.