— Няма защо да ви го казвам, сами сте го видели — продължи Панайот Минков, — духовете в града са смразени…
— И как не! — подкрепи го Стефан Гидиков. — Почти няма семейство, без по-близък или по-далечен роднина в хапуса331. А след като обесиха неколцина без съд и присъда, а други премазаха от бой…
— Занаятите и търговията едва кретат… — опита се да обобщи Русчо Миркович, почесвайки се по плешивия лоб, но Анастас хаджи Добрев го превари бурно:
— Кой ти гледа сега алъш-веришите! — После се посрами от припряността си: — Извинете ме, господин Миркович, неволно ви прекъснах. Ала аз през цялото време имах наум по-важно нещо — че народните работи все едно като да са сковани от януарски студ.
— Всъщност говорим все за едно и също нещо, господа — миролюбиво рече Панайот Минков. Благият му тон и ведрината на светлите му очи спомогнаха на полянката да се възвърне търпимостта. — Народните работи, търговията, занаятите — туй са все отделни лица на катадневието ни. И нам, като духовни водачи на този град, се пада задължението да намерим начин да го върнем към нормален живот.
— Мене ми се чини, че рано или късно агаларите ще отворят зандана за невинните — обади се Никола Кебеджията. — Работата обаче е там, че и след тяхното освобождаване животът в Сливен няма да се върне такъв, какъвто беше.
— То е, защото преди имахме кураж да мерим сили с турците в която и да е област — каза Гидиков — и рядко биваше да останем отдолу. Сега обаче е друго. Яталак сме ние, парализирани, самите ни души са парализирани. И оттук идва мъчнотията за връщането на предишния живот.
— Започвам да разбирам как са… — замислено поде Бяно, но Анастас хаджи Добрев го прекъсна рязко:
— Шшшт! Чувам стъпки по пътеката. Хайде всички на гювеча и на бъклицата!
Послушаха го. И това всъщност бяха вторите им хапки от гювеча. За щастие оказа се напразна тревога — козари слизаха от планината, навярно да си купят хляб от града. Те поздравиха отдалече и отминаха. И едва тогава Бяно се върна към започнатото:
— Комай картината в Сливен се изясни — каза. — Пък за лечението… Е, за лечението аз мисля, че церът трябва да отговаря на заболяването.
Всички го гледаха изпитателно, а въпроса им изрази Панайот Минков:
— Това за цера не го разбрах твърде, господин Силдаров…
— Колкото по-тежка е болестта, толкова знахарите дават повече от илача. Както описвахте, болестта на Сливен е от най-тежките за последните години. Е, за да изправим болния, церът трябва да й подхожда.
— Например?
— Например да избавим от затвора някого. Ала не някоя дребна риба, дето агаларите я държат още само от заплесия, а някой от „башовете“332, заради когото турците ще се почувствуват с плещи на земята.
— Например? — за втори път произнесе Стефан Гидиков.
— Нека да е даже „башът“ на „башовете“. Филип Тотю, да речем…
Толкова нелепо беше това предложение, че даже никой не му възрази, нито го подкрепи. Мъжете просто замълчаха… и толкова.
— Трябва да го извиним Бяно за казаното — наруши най-сетне мълчанието Никола Кебеджията. — Не е слизал той от доста време долу, пък и ние пропуснахме, че не му казахме последните вести от кауша. — След това се обърна към стопанина на долапа. — Гаджалите долу не са съвсем бездейни, Бяно. На петима-шестима от заптисаните Али ефенди вече прочете смъртната присъда и сега само чакат потвърждение от Цариград, за да ги окачат на Старата круша. И тези, осъдените де, не са вече в общия зандан, а в отделен хапус. И как само ги държели там! Денем и нощем били с белегчета на ръцете, на вратовете с по една халка, а през всичките халки минавал здрав синджир, завързан о зида. Извеждали ги до нужника един път на деня, в останалото време всичко правели под себе си.
— А нощем им слагали и томрук — допълни Анастас хаджи Добрев.
„Томрук“ по онова време се наричаха две греди, по които на равни разстояния имаше по два изреза. Тъмничарите слагаха краката на по-опасните затворници в тези изрези, после притисваха двете греди една върху друга и заключваха краищата им със здрави катинари.
— Ето на какъв хал е човекът, когото предлагате да освободим, господин Силдаров — въздъхна Гидиков.
За голяма изненада на всички Бяно не се отказа от своето:
— Толкова по-добре — рече. — Не ме гледайте така, приятели. Сметката ми е съвсем проста. Не успеем ли, то в края на краищата всичко ще си остане по прежнему, даже няма да се заговори за несполуката ни. Ако обаче успеем, ще бъде все едно прощъпалник да тръшне най-прославен пехливанин. И щом прощъпалникът е наш, а пехливанинът — от турците, ела сетне да гледаш кой как ще се чувствува в нашия Сливен.
331
В спомените на Филип Тотю броят на арестуваните в сливенския затвор се определя на „около 300–400 души“. А за условията добавя: „Затворите не ги побираха, а стояха в тях натъпкани като сардела в кутия.“.
332
„Башове“ — от „баш“, пръв, първенец — по народните борби тогава и днес наричат най-тежките, най-силните и най-опитните борци, прочути с много спечелени победи.