Филип Тотю хвърли недопушената цигара, размаза я с пета, каза някаква последна глумливост на бьолюкбашията и без бързане се отправи към същия нужник. Да, имало е защо да го гледа с надежда в очите непознатият — там зад вратичката войводата намери подпряно едно желязо. Не беше голямо — колкото мъжки палец дебело и около един лакът дълго, — ала подготвено бе то като уред за всякакви нужди: от едната страна завършваше с удебеление, нещо като малък топуз, а другата бе посплесната и разцепена — и за откъртване на дъска става, и за вадене на гвоздей… Още там, в смрадливия нужник, Филип Тотю разцелува студеното желязо, пък го скри в потурите си и като си придаваше най-безгрижен израз, се прибра към хапуса.
Тази нощ сънят не споходи очите на войводата. Че щеше да избяга — или поне да се опита да избяга, — това Филип Тотю изобщо не подлагаше на размисъл, то се разбираше от само себе си. Премисляше той всичко останало, всяка бъдеща стъпка, но първо посвети вниманието си на хората, с които делеше килията, другите „венчани за бесилката“.
Освен него имаше още петима: Кольо Малкия от Дедекьой333, Неделчо334 Неделчов от Карабунар335. Костадин Джиналията336, Радко Тодоров от Кладни дял337 и един грък, някой си Пантели от Анхиало. В първите трима войводата не се съмняваше; ходили бяха те с пушка в ръка из Стара планина под байраците на различни войводи, а Костадин и под неговия, на Филип Тотю, байрак, а на такива хора имаше защо да се вярва. Внушаваше доверие и Радко. Наистина той не беше изпитан в огън човек, настрана бе стоял от народните работи, и смъртната му казън беше някак си съвсем нахакерне — както гори мокрото покрай сухото, — ала войводата го преценяваше, че вътре в себе си е добър и почтен българин. Единственото му съмнение остана за Пантели. И не само защото беше грък, а на гърците войводата вярваше по-малко, отколкото и на турците. Имаше разни неща в този Пантели, които не бяха докрай чисти. Първо — единствено на него Али бьолюкбаши спестяваше скобата около врата и вързването на синджира. Е, Пантели обясняваше благоволението с това, че той не бил със смъртна присъда като девлет-душманин, а защото бил утрепал жена си. Това обяснение обаче пак не задоволяваше войводата: ами че защо — питаше се той — човек, който е убил жена си в Анхиало, ще бъде съден и ще лежи в Сливен?
Тъй или иначе Филип Тотю не можа да стигне до ясен отговор и в безсъницата на тази нощ реши да подложи хората, с които делеше килията, на изпитание. И на утрото, преди да ги изведат до нужника, докато с пресилено охкане и пъшкане размърдваше кокалите си, той изпсува орисията им и каза разни думи за бягство; то, видело се, нямало изгледи за успех, ама нали и тъй, и тъй тях все ги чака бесилката? Пантели тогаз пръв прегърна подхвърлената дума и попита войводата как вижда да се уреди това бягство, но Филип Тотю се задоволи да каже, че то си е негова работа. А, по-късно през деня Колю Малкия му подшушна, че докато войводата бил на онова място, Пантели уж случайно отишъл при Али бьолюкбаши и му казал нещо насаме. Надвечер подозрението се потвърди. Бьолюкбашията дойде лично в кауша на „венчаните“, прегледа синджирите и скобите около вратовете на осъдените, пък накрая подхвърли на войводата:
— Абе, Тотьо, ти акъл имаш ли бе? Намислил си да бягаш и оттук, а? Толкова ли ти стига на тебе пипето…
— Че искам да избягам, туй е вярно, бьолюкбаши ефенди. Че и ти да си на моето място, нямаше ли да искаш? Ама туй, което разправяш, са празни приказки. Сам виждам: и на птичка да стана, пак не мога избяга…
Бьолюкбашията поклати глава и уж се съгласи, но не се мина без последици: той нареди освен синджирите на врата и томрука на краката, да им приковат и по една пранга на глезените. Също и пред вратата им да пази не само заптие, но и низам от одринските. Вярно, така бягството стана още по-невъзможно, но този разговор и тази пранга означаваха и присъда над гърка. Филип Тотю успя да се разбере със своите и те решиха да видят сметката на Пантели. И наскоро след това една нощ наистина го направиха.
Бяха хванали чалъма как вечер да усукват синджира, когато заптиетата го завързват, та сетне като го отсучеха, можеха да се доближават един друг и да сядат. Една късна вечер, тъй както седяха и си приказваха, Филип Тотю повика Пантели и го помоли да им свие цигари. Докато той ги свиваше, петимата българи запяха с все гърло:
335
През епохата е имало много селища с името Карабунар — има даже и днес известното винарско село в Пазарджишко, — но от спомените на Филип Тотю, не е ясно от кое е бил неговият другар по килия. Все пак имаме известни основания да смятаме, че се касае за едно от съставните села на днешния гр. Гълъбово, Старозагорско; така е указано и в сборника „Дорде е Стара планина“, съст. В. Дечев, София, 1968, стр. 112.