И докато вдигаха тази отнапред уговорена врява, войводата и Колю Малкия докопаха издайника за шията, а Костадин и Неделчо го натиснаха по корема и краката… и така продължиха песента чак докато Пантели престана да мърда под тях. Изчакаха да се успокоят и те самите, а сетне захванаха да викат стражата пред вратата, че един измежду тях е болен и може да умре. А онези отвън им отговориха:
— Всинца да измрете, пак няма да отворим; ноще затворът се не отваря никога!
На утрото Али бьолюкбаши разбра, че се е лишил от шпионина си, ала нямаше що да стори — не само другите бяха викали за помощ, но нали и повече от смъртна присъда не може да им се даде, пък те и петимата вече си я имаха.
За последвалите събития, за които дълги години след това щяха да се носят какви ли не легенди из Сливен, нека дадем думата (със съвсем кратки съкращения) на главния им герой Филип Тотю от романизираната му биография:
„Като останахаме без издайника, крояхме вече ден и нощ за бягание. Портата на нашата гробница имаше две врати, които се затваряха на едно дебело и яко дърво, което стоеше на средата им, кога се влизаше, а другата стоеше винаги затворена, защото беше закована с два яки и големи пирони в дебелото дърво. Аз турих око на тези пирони и всеки ден ги разклащах и ги мажех с масло от кандилото, което ни светеше нощя… Нищо друго не държеше тази врата…
След няколко дни видях, че пироните се разслабиха и се извадиха. Аз ги турих пак на мястото им и ги попритиснах. Сега се наговорихме кой ще потегли най-напред в бягането. Радко Тодоров от с. Кладни дял не се съгласи да бяга с нас, защото, казваше той, ще го избави Юрданчо ефенди от Елена, но обеща да каже след избягването, че не усетил, когато сме избягали, защото спял.
Мръкна се. Минутата на страшната борба за живот или смърт наближаваше. Най-първо строшихме томрука на краката си и успяхме да отворим железните клапи от ръцете на малкия Коля, а той след това помогна нам и можахме да махнем всички клапи от ръцете си. Най-после сполучихме да откопчим и халките от вратовете си и ги оставихме да висят на синджира. Всичко това извършихме се онова малко желязо, което намерих в нужника… Останаха по нас само прангите по краката ни, на които малкото наше освободителче — желязото, не можеше нищо да стори… Тотю веднага даде идеята всеки да си върже прангите на пояса, като ги обвие да не дрънкат…
Наближаваше полунощ. Всичко спеше, а само кашлението на нашия караул и тракането на пушката му се чуваше сегиз-тогиз. Ослушах се — тихо. Минутата дойде. Полека извадих пироните и отведнъж отворих вратата, сграбих пушката на войника и го прободох с щика, а малкият Колю удари жандармина с едно дърво в главата, която се размаза, без глас паднаха. Скочихме върху им (б.а. — през тях) и ги заминахме като вихри, защото минутите бяха скъпи за живота ни. Бързо налетяхме пътната порта, в която имаше малка изрязана порта. Тук имаше втори караул от един войник… Преминахме през него като нощни духове, щото… беше седнал и, вижда се, беше задремал. Той ни усети и изгърмя подире ни, но ний бяхме вече на улицата и хвръкнахме!
Бързо минахме през едни улички тесни и се озовахме вън от гр. Сливен… Спряхме се, ослушахме се. След нас нямаше нищо, но в града се чуваха сегиз-тогиз гърмежи. На това място постояхме и си починахме малко. Докато почивахме, усещахме отдалеко, че в града имаше шаване, тропане и като че заградиха целия град да ни търсят.“
Наистина го заградиха и ги търсиха под дърво и камък. А като не ги намериха, вдигнаха на крак не само каазата, но целия санджак. Ала бегълците бяха опитни хора със смел и сръчен предводител — първо се отърваха от прангите си, после щастливо избегнаха всички засади и потери и се спасиха.
Като се разчу за дръзкото бягство на „венчаните за бесилката“, българите в Сливен просто полудяха от възторг, а турците — и най-вече управниците им — си скубеха косите от гняв. А може би най-нещастен се оказа Али бьолюкбаши: още на следния ден след бягството него го оковаха и го изпратиха под силна охрана в Цариград, „защото се вярвало — казва Филип Тотю, — че той бил подкупен от нас с пари и ни помагал тайно да избягаме, понеже немислимо беше сами да можем да се отковем от железата си и да можем да избягаме здрави и читави под пушките и щиковете на толкоз караули, войници и жандарми“.
В Сливен Давид бе повалил Голиат — съвсем като в Библията!…338
13.
Изнизаха се първите есенни месеци. Затворът в Сливен почти опустя: без да го признаят гласно, турците осъзнаха грешката си и малко по малко пуснаха стотиците невинни, само неколцина, за които се доказа, че са били ятаци на хайдутите, получиха присъди и бяха отведени в тъмниците на Одрин, Стамбул и още по на юг в Анадола. А Никола Аджема го напусна по друг начин — с краката напред. Никой в Сливен не пожали за него; българите го изпратиха с клетви и пустосвания, а турците изразиха отношението си, като го заровиха под едно бунище…
338
Подробностите по паметното бягство на Филип Тотю и другите осъдени на смърт са автентични с едно-единствено отклонение от документите: Филип Тотю не е бил сигурен кой точно му е оставил спасителното желязо и приписва съдействието на Георги, сина на Никола Кебеджията и брата на Хаджи Димитър, който наскоро преди това е бил освободен от затвора като невинен.