Като си припомняше тези неща, старият човек не си го казваше с ясни думи (вътрешният му поглед не бе способен да обхване така нашироко явленията), но дълбоко в себе си безпогрешно чувствуваше, че времето на хайдутите, такива, каквито бяха те в песните, безвъзвратно си бе отишло. И не защото българската майка бе престанала да ражда юнаци или липсваха предводители, като Индже Стоян, Кара Танас, Бойчо или Калъчлията. Не, другаде беше причината. Самото време се бе изменило и то си искаше нещо ново и различно. Но какво трябваше да бъде това „ново и различно“ — на този въпрос Бяно не можеше да намери верния отговор.
А че беше прав, това Бяно Абаджи разбираше по други белези. Ето, нека да вземем новите вестници, които Раковски издаваше — „Будущност“ и после „Българска старина“341. В тях някогашният палавник на Стойко Раковалъ̀, а сега всепризнат вожд на цялата българщина, не призоваваше да се мъсти за отделните неправди, а приканваше за далеч по-големи неща — оръжието и жертвите занапред да се посвещават на „мила свобода и прелюбезна“. Изглежда, че и други заедно с Раковски гледаха на нещата по нов начин, понеже ето на̀ — само преди два-три месеца се получи по скрити пътища покана от Букурещ да изпратят сливаналии сигурен човек там, който да вземе участие при създаването на нещо небивало: Таен централен български комитет!… (Бедният Бяно! Колко ли щеше да бъде той огорчен, ако знаеше, че Иван Касабов и другите, които създаваха ТЦБК, не само че не бяха единомислени с Раковски, но действуваха самостоятелно, че и донякъде в противоречие с него!…) Е, почетоха го съгражданите му и дойдоха да го калесват: отдавна бил Бяно Абаджи в народните работи, още от Братството преди цели четиридесет години, пък и сетне нито в едно изпитание не оставал настрана от теглата на своите — нему най-подхождало и тъй нататък. Трогна се тогава старото сърце на Бяно и поблагодари той с най-топли думи, пък иначе отказа — не било това работа за стар човек, нека сливналии да проводят някого, дето е хем млад и силен, хем решителен по нрав, за да не се огъва пред трудностите, хем до върховете на ноктите си да е посветен, не, самообречен на общонародните въжделения. И подсказа едно име: Анастас хаджи Добрев, сливенския Гарибалди. Вслушаха се в думата му съгражданите и спряха избора си на Анастас: той не само отговаряше на всички качества, изисквани от Бяно Абаджи, но и притежаваше добър предлог за продължително отсъствие от Сливен — щеше да каже, че е тръгнал да продава плащаниците на хаджи Калуда, майка си. Всички тези неща — новият полъх във вестниците, създаването на един общонароден Таен централен български комитет — не говореха ли, че наистина е отминало времето на хайдутите и старите войводи и бе дошло другото — да отвори народът нова страница в борбите си?
— Да, Анастас! — произнесе гласно старият човек, пък в съзнанието му отекна съвсем друго име: „Найден!“
Защото си спомни разговора с Анастас Хаджи Добрев, когато учителят (защото през последните години хаджи Добрев бе станал учител в Класното училище) дойде да се сбогува с него, да поиска благословията му. Като българин и родолюбец, Бяно бе заръчал на младия човек да застъпва винаги доброто на народа и Отечеството. А като баща го бе помолил от сърце: нека да разпита за неговия Найден — жив и здрав ли е, как се е уредил в непознатата чужбина, води ли порядъчен живот…
Споменът за Найден накара мислите му да се втурнат в съвсем друга посока. Да, ако беше летописец, навярно това щяха да бъдат Бяновите приписки; може би да добавеше няколко похвални слова за укрепването на училищата, за тържественото начеване на строежа на новото Класно училище, за постъпването на такава бележита и безупречна жена като Аргира Димитрова за учителка в Девическото… А, не, имаше и друго. В тези години родният му Сливен още повече разбогатя, замогна се, та онези от Стамбул лани го въздигнаха от каймакамлък в санджак, и то един от големите санджаци по българските земи — обхващаше той не само нахията Котел, но и каазите Ени Заара, Бояджик, Ямбол, Карнобат, Айтос, а чрез каазите Бургас и Анхиало опираше на морето — от устието на Камчия на север до с. Кюприя на юг… И разбира се, на мястото на глуповатия каймакамин Мехмед Салих бей дойде и новият мютесариф Ахмед Джевад паша