Този тефтер щеше да бъде по-богат на вписвания и… по-тъжен. И с много споменавания на смъртта…
— Защо е така, боже мой? — запита се Бяно. — Дали в тези години тръгна мор по близките ми хора, или просто вече съм в онази възраст, когато умирачката става постоянен другар на такива като мен и акраните ми?
Не беше от възрастта. Погледнеш ли назад, мисълта за нея се потвърждаваше само от смъртта на стария му и добър приятел Добри Желязков. Лани Фабрикаджията най-сетне си отиде и това може би беше едно облекчение за него след толкова години, прекарани прикован към одъра. Като си мислеше сега за кончината на Добри, спомените на Бяно се люшкаха между две крайности. Защото той си припомняше непристорената скръб на такива хора като Панайот Минков, новия миралай на фабриката Хюсеин бей, арменеца, хаджи Никола Кебеджията или все още смазания душевно поп Юрдан, да не говорим за хората от неговата кръв, като сина му Иванчо или зетя Добри Чинтулов (за словото на Добри Чинтулов, произнесено край ковчега на смъртника и изтръгнало сълзи и от най-сухите очи, все още, година по-късно, се говореше в Сливен!), сещаше се също за кратката, но яростна схватка, с която той, Бяно, и Панайот Минков изтръгнаха от общинарите този най-заслужил сливналия да бъде погребан в двора на църквата „Свети Димитър“. Но заедно с всичко това в спомените му винаги с лакти и ритници се изтъпанчваше отпред и още една картина. Когато тъжното шествие с мъртвеца се проточи от Мангърската махала към храма, случайните минувачи и майсторите и чираците от дюкяните застанаха с прибрани пети и свалени калпаци да отдадат почит на покойника. Тогава именно се случи един от тези неволни изпращачи, мъж към тридесетте, да приближи до Бяно и да го запита шепнешком:
„Кой е нещастникът, когото изпровождате до вечното му жилище?“
„Добри Желязков“ — беше отговорил тогава Бяно и това му се бе струвало напълно достатъчно. Но последва зашеметяващият втори въпрос:
„Кой е той?“
Наистина беше зашеметяващ въпрос! Защото онзи, който го зададе, носеше чилинчето на работник от същата тази фабрика, дето не би съществувала, ако не бяха разумът, волята и ръцете на Добри Желязков. „Коя ли земна слава е вечна?…“ — така ли пееха свещениците при погребенията?
И все пак от скъпите покойници, които Бяно бе изпратил през тези две-три години, Добри Желязков беше изключение — останалите бяха все по-млади хора, в разцвета на мъжките си сили. Както седеше до вадата, старият човек бръкна по джобовете си и скоро намери онова, което търсеше — един многократно сгънат брой на дядо Славейковия вестник „Гайда“, който се печаташе в Цариград. Разгъна го и го пооглади на коляното си и още на първата страница, под заглавието „Български работи“, прочете:
„Предната неделя на 16 маий представи ся в Цариград Поп Димитрий от Сливен, който ся връщаше от Божи-гроб. На 17-й го опяха тържествено в Българ. черква и го погребоха на Егри-Капия, погребението му съдружаваха мнозина от тукашните българи. Родом от Градец, покойний свещенодействувал е 7 год. в Сливен, почитаем от сички за кроткий и миролюбивий си ньрав. Представи ся на възраст 40-годишен и остави неутешима скръб на приятели и роднини, а най-вече на своето бедно и злочесто семейство…“343
Ето редовете, с които през 1864 година сливенци научиха, че са останали ако не без най-борческия, то положително без най-просветения от своите свещеници! Поп Димитър Черното наистина бе осъществил мечтата си да стане хаджия, но затова пък нивга повече нямаше да се върне в своя край. И мястото му надали щеше някога да бъде запълнено от друг, достоен нему…
В същата тази черна 1864 година българщината въобще и будният Градец в частност понесоха още една непоправима раздяла — почина даскал Димитър Русков, шуреят на Бяно! Каква загуба, боже мой! След като въздигна Градешкото училище на второ място в каазата — събираха се там до 250 ученика и 25 ученички!, — чорбаджиите начело с кмета дядо Гиню обединиха сили (както обикновено — за лошо) и дотолкова му направиха живота черен, че даскал Димитър сам пожела да напусне и да се премести чак в Разград на север. Изглежда обаче, че хорската непризнателност си извърши своето — в Разград го налегна коварна болест, която бързо изпиваше силите му. И макар че след двегодишна разлъка почитаният от всички учител се върна в родния Градец, смъртта не пожела да го пощади… И когато Бяно отиде там, то беше само за да запали свещ на пресния му гроб и да се опита да утеши вдовицата му Мария и сирачетата му Стефан и Руско.
342
Тук се налага малко пояснение. Според споменатите вече изследвания на Васил Дечев първи мютесарнф е бил Мустафа Ариф бей, като за дванадесетте години от 1865 до Освобождението са се сменили общо осем души на този пост. За да не затлачваме изложението с излишни подробности, пък и тъй като не са играли особена роля ние си позволихме да оставим за цялото време само един; изборът ни падна на втория от поредицата, Ахмед Джевад, понеже той се е задържал най-дълго на този пост — от 1866 до 1870 г. На Мустафа Ариф бей отредихме службата на негов постоянен наиб, ще рече — заместник-управител на санджака.