„Няма да ти е лесно с тези трима юнака. Как мислиш да се оправяш занапред? И няма ли поне да приемаш помощ — от мен, от Боян?“
„Пак ще изпълня волята на Кутьо, тате. Като усети, че си отива, той ми поръча да проводя Ганчо и Андон в Плоещ. Има там заможен роднина Кутьо, когото бог не е благословил с наследници — под негова грижа ще пратя малките момчета. Пък двамата с Димитър все ще преживеем. Е, и на вашата помощ ще сме благодарни, разумява се.“
Така и си останаха нещата: старият дом на Силдаровците почти пустееше, а Руска с големия си син живееше у Кутьо Ганчеви — двете по-малки момчета вече трета година бяха във Влашко.
Бяно изведнъж трепна: счу ли му се или наистина някой го бе повикал по име? Заслуша се. И наистина до ушите му достигна глас:
— Чичо Бяно-о-о! Чичо Бяно-о-о!… Тука ли си, чичо Бяно?…
— Тук съм, тук съм — отговори. — Ида, ида-а…
И слезе към долапа. Онзи, който го викаше, беше Тодор, най-малкият от синовете на хаджи Никола Кебеджията.
— Проводи ме тате да те поканя довечера у нас, чичо Бяно — обясни момъкът. — Зер голяма радост е в дома ни, та мама и тате искат всички приятели да са около нас.
— И майка ти ли? — подозрително попита Бяно Абаджи.
— Анджък покрай нея е и голямата радост я! — Усмивката на Тодор опря от ухо до ухо. — Мама се върна нощес с бате Христо и бате Петър. Чак от остров Крим…
— Да не е Крит, Тодорчо?
— Тъй де, Крит. Чак там ги е намерила мама и ги доведе живи и здрави. Нали ще дойдеш, чичо Бяно?
— Как не, момчето ми. Тази радост е на цял Сливен, не само ваша. Ще дойда и ще ги накарам хубавичко да разкажат где са били и що са вършили, тъй да ги предупредиш.
Момчето махна за сбогом и запраши надолу по пътеката. Бяно го изпрати с поглед, сетне отиде да нагледа губерите, които се валяха в коритото. Тъй се бе случило, че отнякъде бе проникнал слънчев лъч и бе попаднал точно в коритото. От него ярките бои на губерите сякаш пламтяха и разлюлени от водата, се гонеха и боричкаха, изпълваха целия долап с цветната си игра.
Дали от гледката на губерите, или от вестта за завърналите се хаджи Николови синове, но смрачената допреди малко душа на стария човек се разведри.
— Не съм бил прав — прошепна си гласно, — не са били само смърт и скърби около мене. Ето, има и празници!…344
3.
В края на краищата не се разбра дали Терджан Гюрсел бей, главният муавин на одринския валия, спря в Сливен, колкото да си отпочине от пътя, или преднамерено отседна тук, за да запознае властниците в този голям и с важно местоположение санджак с тревожните новини, които носеше от Русчук, или пък най-сетне това беше по изрична поръчка на Ахмед Мидхат паша, силния и ставащ с всеки нов ден все по-силен валия на Дунавския вилает. Понеже не беше тайна за никого, че Мидхат паша недолюбваше, меко казано, Сливен и го наричаше ту „бунтарско гнездо“, ту „развъдник за душмани“, та можеше да се очаква да направи такъв двусмислен „ихтибар“ — за града под Сините камъни да поръча специално уведомление. Каквито и да бяха същинските съображения на Терджан Гюрсел бей, в Сливен го посрещнаха с целия подобаващ на сана му икрам: като се почне от пищните гощавки и се стигне до почтителното, едва ли не раболепно държане към него.
— Аллах ми е свидетел, ефендилер — започна той „на сериозно“, след като изяде второто парче баклава, — мъчно ми е на душата, че на вашето гостоприемство ще трябва да отговоря като последен неблагодарник. — Един слуга му донесе купа с вода и кърпа, за да изчисти пръстите си от гъстия шуруп. Терджан Гюрсел бей понечи да натопи ръце, но се отказа — баклавата му беше харесала, та намисли да я почете с още едно парче. — Но вие знаете не по-зле от мене, ефендилер — продължи, — за всички нас делата на девлета стоят по-високо от чувствата и благоразположенията.
Ахмед Джевад паша, мютесарифът, който беше и домакин на обеда, го стрелна с малките си очички — встъплението не го бе зарадвало.
— Всички сме в ръцете на аллаха… — каза той уж неопределено, но всъщност със самите тези думи си отваряше вратичка за отстъпление.
— Онзи ден същото това го рече Раиф паша от Шумен — с оттенък на неприязненост се изкиска беят, докато протягаше ръка към тавата. — И знаете ли що му отвърна негово превъзходителство Мидхат, мютесариф ефенди? Че аллах ще се погрижи за божите работи, ала обезвреждането на девлет-душманите било чисто наша работа, на верните слуги на падишаха.
344
По отношение семейството на Хаджи Димитър в книгата, общо взето, са допуснати повече волности и отклонения от историческата правда. Ето някои от тях. Всъщност хаджи Никола, бащата още от събитията около нападението над Али ефенди (1860 г.) съвсем без никаква вина е бил осъден на 5 години затвор и е бил освободен едва в 1864 г. Истина е, че двама от по-големите братя на Хаджи Димитър — Христо, най-възрастният, и Петър, четвъртият — още около 1852 г. заминали през Галиполи за Крит, където в продължение на 15 години са воювали като доброволци на страната на гърците във въстанието им срещу турците. Истина е също така, че майка им хаджи Марина — Баба Хаджийка — е предприела нечуваното за онези години пътуване през егейските острови, Крит и Гърция и намерила и довела в Сливен синовете си (които наскоро след това се задомили там). Това обаче е станало година след описанието в книгата — в 1867 г. Добилият по-нататък голяма известност деец за обединението на всички български земи Кръстьо Асенов е син на хаджи Петър и неговата жена Велика Цонева от Сливен.