В думите на Терджан Гюрсел имаше една малка игра, която всички забелязаха, но я отминаха снизходително, както се отминава хитруването на малко дете: ако се обърнеше към Ахмед Джевад с „паша“, той щеше да се постави под него, но като казваше само „мютесариф ефенди“, той се мъчеше издалеко да подчертае, че да си муавин на валията, то е най-малкото като да си паша в Сливен…
Али ефенди се оригна шумно — най-добрият начин за един правоверен да изрази доволството и благодарността си за гощавката.
— Обезвреждането на девлет-душманите нивга не е преставало да бъде начело сред грижите ни, бей. — Той показа осакатените си пръсти. — И не само на думи, бей, някои от нас го подпечатаха с кръв…
Той разчиташе, че беят, по произход някъде из малоазийските краища, няма да е чувал как кадията на Сливен бе загубил няколко пръста. И сполучи — в очите на госта Али ефенди израсна поне с две педи, понеже свърза липсващите пръсти със смътни представи за яростни ръкопашни схватки нейде по чукарите на Стара планина.
— Евалла, кадийо! — кимна той от другата страна на трапезата. Но веднага след това се постара да върне наставническото изражение на лицето си. — За съжаление длъжен съм да ви съобщя, че в сравнение с неприятностите, които ни гласи утрешният ден, предишните премеждия ще ни се видят като момчешка игра на войници.
— Щом го казваш… — опита се да отговори наибът, ала Терджан Гюрсел го поправи сухо:
— Не го казвам аз, бей, а негово превъзходителство Ахмед Мидхат паша!
— Щом го казва негово превъзходителство Мидхат паша — прие поправката Мустафа Ариф бей, — сигурно е вярно. Само че ми се струва, любезни муавин ефенди, че въпреки неблаговидната слава на нашия Сливен, този път заплахата надали се отнася за нашия край. Градът е мирен, Терджан Гюрсел бей, раята си гледа занаятите, а в другото й време кахърите й са да укрепва училищата си или да се стиска за гушите с гърците за техните черковни работи. Също и Балканът не е онова, което се знае за него от миналите времена. Е, мярват се из него някакви хаирсъзи — къде бил Дядо Желю из Ямбол, къде Хаджи Димитър, наш непрокопсаник от Клуцохор, къде някой си Караджа от Тулча, — ама туй е афиф работа, бей. Не са те девлет-душмани като от времето на Бойчо или Димитър Калъчлията, не са даже и на един кантар с такива като Панайот Хитюв или Филип Тотю.345 Тъй че — слава на Пророка! — този път неприятностите на утрешния ден комай няма да закачат нашия край.
Мютесарифът и неговият помощник не забелязаха как при споменаването на името на Панайот Хитов Али ефенди потрепера с цялото си тяло и неволно се озърна; забеляза го гостът, но той пък не намери някакво разумно обяснение на това странно поведение.
— Евет, евет! — присъедини се към наиба си Ахмед Джевад паша, с известно закъснение го подкрепи и кадията.
— Прави сте и не сте съвсем прави, ефендилер — не се поддаде на внушенията им Терджан Гюрсел бей. — Кавгите с гърчулята, грижите за училищата, туй е вярно. Даже, нека да го кажа между другото, Мидхат паша е наумил да слее гяурските училища с нашите и по този начин да ги глътне като курабия.346 Повтарям ви, ефендилер, негово превъзходителство ни събра в Русчук, за да говорим не за училищата или за пикливите църкви на гяурите, а за девлет-душманите, тревогата от които надминава всичко, преживяно досега.
— Сигурно пак оня — какво име си беше измислил? — Раковски, котленеца — процеди през зъби Али ефенди. — Как го пуснаха навремето от Стамбулската тюрма? Пък и на мене веднъж ми беше, кажи го, в ръцете, ама кой да знае, че същият този човек ще стане като некоронован княз на българите, ще ходи по чужбина и ще се среща с крале и министри…
— И Раковски, и Раковски! — със смес от злост и уважение каза муавинът. — Но ако беше само той, с баклава и кадаиф да го храниш… Ама то са се навъдили покрай него едни!… Чували ли сте що значи „комита“, ефендилер?
— Ко-ми-та? — бавно повтори Мустафа Ариф бей. — Пръв път чувам…
— Нека по-добре оставим негова милост да разкаже всичко от игла до конец — предложи миролюбиво Ахмед Джевад паша.
— Тъй де, нали затуй сме се събрали — подкрепи го кадията. В гласа му се долови облекчение: беше направил грешка, когато бе рекъл, че веднъж Раковски му е бил в ръцете, та нямаше особена охота разговорът да се завърти нататък. Защото навремето не Раковски, а спуснатият от него тлъст рушвет бе в ръцете на Али ефенди.
Междувременно гостът не чака друга подкана и заразказва. Разказът му всъщност беше твърде объркан и не на едно и не на две места се разминаваше с истината (дотолкова човечецът бе разбрал дългото и уж ясно слово на русчушкия валия), но в главното — наближаващата заплаха — той беше съвсем, съвсем точен.
345
Тук се налага едно уточнение. В действителност Филип Тотю до 1866 г. е бил известен и се е подвизавал под действителното си име — Тодор (Тотю) Тодоров Топалски. Но тъй като тогава под дипломатическото давление на Турция румънците са започнали да го преследват и са издали заповед за арестуването му, той си е сменил името на Филип Тотю. В книгата навсякъде използувахме само популярното му прозвище, за да облекчим романа от излишни подробности и да спестим на читателя необходимостта да обременява с тях съзнанието си.
346
Тъй като опитът за училищна реформа на Мидхат паша остава настрана от нашия роман, нека тук дадем кратка информация за любознателния читател. Скоро след като застанал начело на Дунавския вилает (Туна-вилаети), Мидхат паша се запознал с учебното дело на българите и за опитното му око на високообразован човек не останало скрито явното превъзходство в много степени на училищата на робите над разните медресета и пр. на поробителите, които са били още на нивото на Средните векове. Ловкият държавник си е дал сметка, че ако това положение се запази, в кратко време турците ще изглеждат пълни диваци в сравнение с подвластните им българи. С цел да не се стигне до това, Мидхат съставил един хитър план: да слее българските и турските училища, като уж остави само религиозните (верските) предмети да се изучават поотделно, но на практика да погълне и потисне шеметното развитие на българската просвета, като изсмуче за своите едноверци най-доброто и най-полезното от нея, а учебното дело на „раята“ да върне столетия назад. Планът му е бил разработен така ловко, че по него са се подвели такива разумни и родолюбиви българи, като например видният учител от епохата Никола Михайловски, редакторът на вестник Турция Никола Генович, д-р Георги Миркович и пр. За щастие хитростта на Мидхат паша не дала плод — българският народ в своето огромно мнозинство усетил капана и не се съгласил да възприеме реформата на пашата. Специално в Сливен проводник на Мидхат-пашовия план е бил д-р Миркович, с подкрепата на Садък паша Чайковски. За тази идея те спечелили на своя страна условения учител (и бъдещ виден книжовник) Тодор Шишков, получил образованието си в Париж. Когато обаче на събрание в читалището Шишков се опитал да привлече към идеята и останалите сливенски учители, Анастас хаджи Добрев му отговорил „с една импровизирана, но огнена и силно аргументирана реч“, в която „убедително посочил гибелните последици за българския народ от осъществяване на проектираната реформа“ (д-р Табаков. История на… т. ІІ). За чест на Т. Шишков трябва да изтъкнем, че след речта на х. Добрев той пръв се притекъл към него, поздравил го и високо обявил, че правотата е на негова страна и се отрекъл от реформата. Цялото учителско тяло единодушно го последвало и не само че не се присъединило към идеята на Мидхат, но призовали да се води решителна борба срещу нея. Така за Сливен реформата пропаднала още пре зараждането й.