Негово превъзходителство Ахмед Мидхат паша — започна Терджан Гюрсел — не се занимавал само да управлява подвластните му санджаци, а с едното око винаги следял що става оттатък, отвъд Дунава. Имал си той верни хора натам, които му донасяли що се говорело и вършело помежду душманите на падишаха. И в последно време вестите ставали коя от коя все по-тревожни. Като виждали, че Аустрията е заета с несполучлива война на север347, из Влашко и Сърбия надигнали глави разните му там бежанци — все отбор девлет-душмани. Ако погледнеш, били главно хъшлаци всякакви, ама много, калабалък. И чудно нещо. Вместо да се срамят от прозвището си, те даже с гордост се наричали хъшове…
— Странно… — замислено проточи на това място Али ефенди. — През детството ми тъй беше и в нашия Сливен. Първенците зовяха сами себе си „елини“, а на простолюдието думаха на подбив „торлаци“. Да, ама торлаците никак не се срамеха от прякора си. И не само това, ами се хванаха за ръце и вътре в няколко години стъпиха на шията на елините. И работите се объркаха така, че името „елин“ стана позорно, а не „торлак“…
Разбира се — продължи разказа си гостът, — онзи, който най-мътел главите на хъшовете, бил все баш-душманинът: Раковски. Когато влашкият княз Куза паднал от власт, Диванът настъпил мамалигарите по мазола и ги принудил да заптисат размирника. Е, не успели наистина, този Раковски сварил да офейка в Русия, но файда тъй или иначе нямало. „Колко чини да махнеш една чумава овца, когато заразата вече е обхванала цялото стадо?“ — мъдро каза на това място Терджан Гюрсел бей, премълчавайки, че този израз той бе запомнил от словото на русчушкия валия. В отсъствието на главния размирник неговият помощник — някой си Иван Касабов — се разчевръстил, свикал най-отявлените хъшове и представители на много краища отсам Дунава („Кой знае не ми се вярва да е минало и без ваш сливналия, ефендилер…“) и есенес образували бунтарско гнездо, което нарекли Български таен централен комитет.
— Разбирате ли, ефендилер? „Централен“! Щом е централен, то ще рече от само себе си, че има и второстепенни, и третостепенни. И къде ще са те? — продължи да пита риторично Терджан Гюрсел бей. — Ами че тук, около нас. Може би да са се навъдили вече във всеки санджак, във всяка кааза…
— Аха! — кимна мютесарифът. — Сега ми става ясно що е това „комита“…
— Имало там също някаква си „Добродетелна дружина“, — разказваше нататък муавинът, — в нея се срещали и хора, дето ги биела парата. От своя страна, и Раковски също не стоял настрана; той пък уредил някакво си „Върховно началство“. Ама като ги погледнеш всичките — и Централния комитет, и „Дружината“, и „Началството“ — те са все от един дол дренки. И целта им еднаква — да вдигнат на въстание всичките подвластни на султана българи и те, подпомогнати от Сърбия, Влашко, Черна гора и Херцеговина, да откъснат от снагата на девлета тези най-богати земи, тукашните…348
Ахмед Джевад паша прекара език по засъхналите си устни и попита:
— И какво ще излезе от всичко това, бей?
Не питаше. Една голяма тревога беше изразена като въпрос.
Терджан Гюрсел бей сви охранените си рамене.
— Кой след Пророка може да надниква в бъдното, та да отговори с точност, мютесариф ефенди? Трябва да сме готови на всичко, разбирате ли, на всичко, тъй поръча да казваме негово превъзходителство. Същото ще река и на моя валия.
Беше странно: за своя пряк началник беят се задоволяваше да казва „моя валия“, докато за равния на неговия валия Мидхат паша не пестеше раболепие с това непривично „негово превъзходителство“. Дали противно на думите си Терджан Гюрсел все пак не надникваше в бъдното и там вече виждаше негово превъзходителство като велик везир?349
— Не може да се рече, че предупреждението на Мидхат паша е кой знае колко ясно — каза със запъване Мустафа Ариф бей; държеше се така, сякаш внезапно салтамарката му бе отесняла. — Какво ще рече „трябва да сме готови на всичко“, муавин бей? Например можем ли ние тук, от Сливен, да превием надолу вратовете на хъшовете от Влашко? Или ако Сърбия и Черна гора намислят да ни нападнат, да им избием този акъл из главите?
— Забележката на наиба е уместна, бей — подкрепи го Али ефенди. — Ние, които сме препатили разни вълнения на раята — в случая той говореше за неуспялата Хаджи-Ставрева буна, — най-добре знаем колко важно е да не се бездействува, когато се носи първият грохот на приближаващата буря. — Кадията се стресна от собственото си слово, ръката му изпусна порцелановата чашка, с която си играеше досега. Никой в стаята не разбра тази промяна, която стана пред очите им. А тя беше проста: Али ефенди се бе уплашил от думата „буря“, която неволно се бе откъснала от устата му. — Изобщо имаме нужда от по-точни напътствия, бей — завърши с видимо изменен глас.
347
Думата е за Австро-Пруската война от 1866 г., в която Молтке на няколко пъти разбива австрийците и ги принуждава да подпишат твърде неизгодния за тях Пражки мирен договор. В известен смисъл последица от тази война е и преобразуването на империята в дуалистичната Австро-Унгария (1867).
348
Разказът на муавина в книгата наистина само приблизително отразява събитията от 1866–1867 г. Действително след емигрирането на Раковски в Русия (придружен е бил през цялото време от П. Хитов, който междувременно е станал негова „дясна ръка“) по инициатива на Ив. Касабов е бил създаден Българският таен централен комитет (БТЦК), който, от своя страна, изградил няколко комитета в Българско — напр. в Шумен, Търново и Свищов. Раковски обаче никак не е бил в единодушие с БТЦК, особено пък след като в него се проявили и известни тенденции да не се преследва веднага крайната цел — свободата на България, — а по подобие на Австро-Унгария да се поиска автономия на България в дуалистично подчинение на султана. В противовес на БТЦК Раковски, завръщайки се във Влашко през есента на 1866 г., изградил нова организация — Върховно народно българско гражданско началство, — която по същество не се отличавала особено от предишното Привременно българско началство, основано от него през 1862 г. в Белград. Така на практика се е стигнало до разрив между Раковски и бившия му помощник Касабов. Като имал намерение да се придържа и занапред към своята четническа тактика, Раковски и неговото Върховно началство издали на 1 януари 1867 г. „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето“. Приблизително по същото време се активизирала и Добродетелната дружина, която се ползувала от подкрепата на Русия. Тя пък на 14 януари 1867 г. изработила „Програма за политически отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение“, която имала за цел освобождението на българските земи с помощта на Сърбия и впоследствие — образуване на общо „Югославянско царство“ начело с династията на Обреновичите. Както се вижда, през описваната епоха българската политическа емиграция съвсем не е била единна, което често е предизвиквало объркване в редиците на обикновените родолюбци.