— Сега е мой ред да река: на мен ли го казваш? Обърне ли се времето, табаните и гърбът още ме болят от оня лобут. А на Йосиф пропаднаха поне половината от раздадените борчове — събра си ги само от неколцина безграмотни, дето не разбираха какъв тефтер им показва… Който има таквиз спомени, не смее да вика „Падишахъмъз чок яша!“350, Йоргаки.
Тишината — и заедно с нея гълчавата на града — отново нахлуха между тях. Двамата никога не си го казаха, но в този момент всеки от тях се чувствуваше безкрайно самотен.
— Какво да правим, чорбаджи Евтиме?
Кратко замълчаване, после съвсем неочаквано запитаният избухна в неудържим, налудничав смях. Задъхваше се, изчерви се, целият миндерлък се затресе с този негов смях, ако не даже и целият метох.
— Що ти става? — попита Йоргаки, след като го погледа със смес от множко учудване и мъничко уплаха.
— Просто си помислих най-нелепото нещо, кмете. — Чорбаджията направи усилие да се овладее, извади шарен месал и избърса влагата от очите си. — Това, че по такъв мъчен въпрос ти беше повикал да се съветваш с хаджи Гендо и Феслията…
— Обърках се — призна с неохота Йоргаки. — И сега съм объркан. Пък ако искаш да знаеш цялата истина — изобщо съм объркан, Евтиме.
— „Изобщо“? Ще рече — още преди да научиш за проклетия мемоар?
— Преди, преди. — Дълбока въздишка, откъртена направо от душата. — Понявга, когато съм честен пред себе си, си признавам, брате, че от живота ми излезе едно голямо нищо. Ако погледнеш отстрана — е, кмет, имоти, високо положение, имане. А всъщност всичко е кухо като кратуна на плет…
— Ще призная, не те разбирам добре — предпазливо подхвърли Евтим.
— Имаше едно време в нашия Сливен един стар турчин. Хаджи Рифат. Последен фукара беше, а целият град го почиташе — и турци, и българи.
— Помня го — кимна другият.
— Е, аз съм неговата пълна противоположност, Евтиме. Колцина в Сливен ме тачат истински? Ти, ония двамата, нека речем още петима-шестима. А останалите двайсет и пет хиляди? Пред мене свалят капа, а щом отминат, плюват връз стъпките ми. — Нова въздишка. — Имам, както знаеш, двама сина и една дъщеря. Синовете от години скъсаха с мене; даже да ме питаш къде са, не мога ти отговори. Но още по̀ боли от държането на дъщерята. Тенинка само преживява под покрива ми, пък иначе се държи по-чуждо от кой да е непознат по улицата. Отказа да се омъжи. Мислех, че е решение от ден до пладне, пък на̀ — вече е стара мома и стара мома и ще си остане. Може, дето е думата, всеки ден да харчи за своите си женски прищевки по една кесия351, а тя не взема нито една пробита аспра, работи при леля си Калуда разните там плащаници, антиминси и хоругви и щото изкара — това й е и за хляб, и за дреха. Кажи по съвест, Евтиме: не съм ли наистина кух като кратуна?…
— За втори път днес ще повторя думите ти: на мен ли го казваш, кмете? — тихо, съвсем тихо попита в отговор Евтим Димитров. — На мен, дето в целия си живот имах една-едничка искрица светлинка, моята Златина, а вече пълно десетилетие не зная жива и здрава ли е, представила ли се е пред господа Саваота, къде почива тленното й тяло?
— Да, сходна орис…
— Не е сходна, Йоргаки. Готов съм ей-сегичка да си дам едната ръка, за да заменя моята орис срещу твоята. Нека Златина да везе антиминси, плащаници и каквито си иска глупости, нека да не ми проговаря, но само да я виждам — повече от това не искам!
Като каза това, Евтим бавно, много бавно се изправи на крака, разкърши скованата си снага и наметна върху плещите шубата си.
— Не тръгвай, преди да ми отговориш, брате — спря го кметът Йоргаки. — Покрай този мемоар на влашките голтаци ни дебне беда. Не решим ли как да действуваме, а изчакваме други да ни наложат действията, то е все едно да си метнем сами примките на шията…
— Единственото, което мога да ти кажа, е да не избързваме, кмете. Да не избързваме, тъй думам аз. Никой не ни бие по петите още тозчас да отсечем с какво око ще гледаме на проклетия им мемоар. Нека поразмислим, нека поогледаме хавата, пък отговорът може би ще дойде от само себе си. „Нощта забременява, денят го ражда…“
И без да се сбогува, с тези думи Евтим излезе от топлата одая. До ушите му достигна приказката, която рече подире му Йоргаки:
— Като ти слушам поговорките, все едно че съм с Бяно Абаджи…
И това, че го сравниха са Бяно Силдаров, беше последната отрова за Евтим през този ден…