… Като извървя пъртината до вкъщи — беше краят на Малък Сечко, та снегът стигаше до над коленете, — той първо се отби в избата да удари едно пахарче „бяла Рада“ и тогава попита за сина си. Е, поне в това има късмет: Йосиф беше в посрещника и дращеше нещо по тефтерите си. Изглежда, че той по неведоми пътища усети нещичко от онова, което ставаше в душата на баща му, защото извърна към него красивото си светло лице, огледа го с кестенявия си поглед и попита:
— Що те е разтревожило, тате?
Бащата кръстоса по турски крака от другата страна на масичката, натъпка и запали чибук, смукна жадно няколко пъти и едва тогава разказа всичко на сина си.
— А, това ли било? — изкиска се Йосиф, след като го изслуша.
— Малко ли ти се вижда?
— Въобще няма нищо за гледане, тате. Не е във властта ни нито да спрем мемоара, нито да подскажем на везирите в Цариград как да му отговорят. И щом е така, избор нямаме — трябва само да се чака: щом султанът даде отговора си, ние веднага ще му държим исото352. И пак ще бъдем отгоре като бучка масло във вода…
— Звучи по-лесно, отколкото ще е на дело. А когато народът ни попита нас, общинарите, очи в очи, пък още не се знае царското решение?
— Ами че просто ще твърдите, че не сте чували за никакъв мемоар. И да ви го навират в очите, пак ще казвате, че нито сте го чували, нито виждали. Друго от вас не се иска.
Дълбоко в себе си чорбаджи Евтим изпита едновременно яд и възхищение. Възхити се той, че синът му така бързо и така ясно прозря, верния път. А се ядоса, защото преди години сам той, Евтим, беше човекът, който по този начин намираше изход в най-заплетените положения, докато сега се явяваше в ролята на пооглупял старец, дето трябва да бъде направляван. И като не намери какво друго да каже, потърси изход в едно не съвсем оправдано сопване:
— Дали си прав, или не, туй бъдещето ще покаже. А можеш ли да ми обясниш ти, господинчо, защо беше подигравателният ти смях?
— Ще ти го кажа точно както си го помислих, тате — със сериозност в гласа и лукави пламъчета в очите отговори Йосиф. — Рекох си, че, погледнеш, станало така, да си ми благодарен, загдето ще взема Таша. Нали главният й кусур е, че произлиза от коляно на бунтари? Е, дойде ли време султанът да се сдости с бунтарите, човек ще има да се думка в гърдите, ако е взел снаха от хаджи Нойковото коляно. Туй може не само да го спаси от нови тояги или куршум в сляпото око, но и още един лийакат нишанъ̀ да му спечели…
Бащата го изгледа продължително, пък се надигна и без да каже нито дума, излезе от посрещника. Отиваше пак в избата…
5.
Случи се така, че Бяно закъсня. За този товар губери в събота щяха да дойдат от далече, чак от Ескиджумайско, щеше да бъде непристойно да ги върне или да ги принуди да чакат тук, в Балкана. И Бяно остана — беше вече нощ, когато извади последните губери от коритото и ги просна на сергията. А докато сетне слезе в града…
Всъщност закъснението му не го тревожеше особено. Имаше достатъчно здрав разум, за да прецени, че за събранието ако не беше излишен, не беше и от незаменимите — сигурно щеше да се говори отново за бунт, за оръжия, за утрешни сражения, а в такива случаи младите твърде малко се нуждаят от един шестдесет и седем годишен съветник. Че искаха да се съберат в херодаята на дома му, беше лесно обяснимо — къщата на Силдаровци отдавна се знаеше за почти пустееща, никой от турските шпиони не би й посветил особено внимание и време. А там сигур щеше да бъде Боян — той щеше и да отвори навреме, и да позачисти прахоляка, та да не се посрамят от гостите. Е, то подобни гости наистина твърде малко забелязват чистотата, отоплението и другите такива подробности, ама все пак българска къща е — не може да се посреща в нея как да е.
Докато да слезе от Барите, докато да стигне до дома през смълчаните улици на Сливен, нощта отдавна бе прихлупила града и само нащърбеният сърп на месеца хвърляше бледа светлинка над пустеещите му стъгди и потъналите в сън махали. Като приближи към дома, Бяно все пак не забрави да прояви предпазливост — ослуша се продължително, слезе чак до другия край на сокака и се огледа за заптийската стража, сетне се върна по стъпките си и бутна портата. Вратата беше отворена, но едва направи крачка зад нея и откъм сянката на дувара го спря приглушен непознат глас:
— Стой!
Напуши го смях, но спря, подчини се. Същият глас му нареди:
— Кажи лозинката!
— Не я знам — простичко призна старият човек, пък усмивката продължаваше да се гуши под мустаците му.
352
„Държа исо“ — пригласям някому. Исо се нарича пригласянето в черковното пеене, обикновено в равен тон.