Понарадва очите и сърцето си чорбаджията, пък като усети, че част от кахърите останаха някъде там, отвъд портата, се по-ведра душа закрачи към къщи. И както всеки ден — чудно как ли издебваше връщането му? — снахата усети стъпките му, излезе да го посрещне, а когато той й подаде ръка, тя се приведе и я целуна чинно. „Хайде, хайде!…“ — уж я смъмри свекърът, пък вътре в себе си изпитваше задоволство; откакто се помнеше на света, засвидетелствуванията на почит и сърдечност май не бяха намирали подслон под този покрив…
Таша му помогна да се съблече, наметна на охранените му плещи по-леката шубурка, с която прекарваше вкъщи, после му поля на мивника. Не беше нейно задължение — същото това можеше да върши коя да е слугиня, — ала личеше, че тя го прави от добро сърце, а не за някаква изгода и това уж малко нещо веднага променяше стореното, превръщащо го в жест на уважение и дъщерна обич.
— Гладен съм като вълк… — примляска шеговито Евтим.
— Сложено е, тате — успокои го тя. — Само да повикам Йосиф и сядаме.
— Я го повикай, я го повикай! Раничко е, да, ама такива миризми стигат до носа ми, че се усетих, сякаш от една неделя не съм ял…
Той се чу и сам не повярва на себе си — не помнеше кога да е през живота си така изтънко да е възхвалявал труда на някого.
Не мина много и бащата и синът сядаха от двете страни на софрата. Не се искаше кой знае каква наблюдателност, за да се види, че софралъкът354 и покривката на трапезата просто трептяха от чистота, блестяха също паниците, лъжиците и бонелите, излъскани с пясък до бяло. Преди да насипе гозбите, снахата попита:
— Ще пийнете ли по глътка ракия?
И за втори път в този час Евтим с изумление се чу да казва:
— А, не, няма нужда…
Йосиф го изгледа ококорено. И този му поглед вбеси бащата — че открай време обичаше да си посръбва, туй беше известно, ала чак пък да се пулят насреща му, ако откаже чашка ракия!…
А истината беше, че комай за пръв път се случваше да откаже ракия или вино. И защо го беше направил, трудно му идеше да определи; по-късно, когато размишляваше върху това, щеше да си каже, че изрядността на снахата го бе посрамила — само като си представеше да клопне пиян върху тази ослепително чиста трапеза и му се отщяваше. Но това Евтим Димитров си го помисли по-късно; сега той просто се разядоса на сина си. И го погледна преднамерено придирчиво — искаше му се да му намери някакъв кусур, че да се почувствува отмъстен. Не беше лесно обаче да намериш кусур на Йосиф — по това време около трийсет и пет годишен, а на изглед над четиридесет, той още повече приличаше на именития си някога дядо: висок и с права снага, с добре разресани коси и мустаци, в които светлееха няколко подранили сребърни косъмчета, и с бяло-розово лице, от което просто бликаха мъжко самочувствие и гордост. Като не намираше друго, Евтим щеше да си каже в себе си някоя злъчна дума по повод на ранното побеляване — нещо от рода на: „Не се види, че е одъртял, може да го вземат за баща на жена му“ — ала в един миг забрави и озлоблението си, и дребнавата си придирчивост. Защото зърна нещо, което смути и поуплаши бащата в него: отвъд хубостта и показното самочувствие лицето на Йосиф безпогрешно издаваше още умора не като за годините му, душевно вкоравяване, хитрост, която може би преминаваше в най-обикновено лукавство, и студенина, граничеща с жестокост. Откъде е могъл Йосиф да придобие тези черти? Бащата прерови в паметта си, но нито в рода на баща си, нито в рода на майка си намери човек, който да ги е имал. Как ги е придобил тогава Йосиф? Какво е вършил досега, което да се е отпечатало по такъв начин върху образа му?
Истината всъщност беше много проста, но Евтим не можа или не пожела да си я признае: битието на безсърдечния лихварин малко по малко бе наложило своята сянка както върху душата на Йосиф, така и върху лицето му…
354
Софралък се нарича постилка от платно, която се застила под и около софрата. Предназначението й е случайните покапвания и трохите да остават върху нея, а не върху чергите и китениците.