— А как да постъпя, господарю, ако една от третите порти се случи на… на Христо? — Ставаше дума за мъжа на Дженда (по закон и пред бога той всъщност още й беше мъж — не бяха разведени), чийто дом беше точно в Байоларската махала.
Шибил и Дженда се изкискаха. И жената превари в отговора:
— И дай боже да се случи — каза. — Тогаз ще му речеш едно нарочно „много здраве“ от нас с Мустафата. И каквото му е ред да изпълни, тройно ще му го поръчаш.
Гавазинът се преви в ново темане и излезе заднишком.
— А сега слагайте трапезата — разпореди Мустафа Шибилюоглу. — Докато в Байоларската пекат пилетата и баниците, ние можем да опънем по една ичкия, ей така, за прогонване на махмурлука. А, що ще речеш, Коджа Мюстеджеб?
Така с първите лъчи на пролетното слънце захвана поредната гощавка на градешкия властелин.
12.
По същото време, когато двамата именити по тези места бабаити и Дженда заедно с тях вдигаха първата наздравица, на час и половина — два от тях, на Габрова поляна, се водеше един по своему забележителен разговор. Там десетина здрави мъжаги бяха наобиколили току-що дошлия при тях Георги Трънкин, но за всичките говореше само един — войводата им Димитър Калъчлията41. Той беше истински хубавец — черноок, с големи мустаци, грижовен за външността си: ходеше винаги пременен в чисти дрехи, а разправяха, че дори и в дни на премеждия и изпитания все намирал време „да тегли бръснача“ на гъсто обраслата си брада.
— Чакай — каза Калъчлията; имаше особен глас, твърд и остър като метал. — Хайде да почнем отначало. И така…
— Рекох ви вече. Прибирахме се ние с моя другар Никола Аджема…
— Не, не оттам. Туй как си проследил гаджалиите и си претрепал един от тях — вече го разбрахме. Как са те познали и е трябвало да бягаш — също. Почни оттука.
— Като знаех, че сте тъдява, тръгнах по…
— Преди това обади ли се у поп Юрдан да питаш за Пею?
— Не сварих.
— Това, виж, не е хубаво — поклати черните си власи войводата. — Да хващаш друма към дружината, пък да не отделиш време да провериш жив и здрав ли е най-личният юнак от нея, дали не се е подлютила раната му. Ама туй си остава за тебе… Разправяй сега.
— Тръгнах, казвам, по Ичеренския — ту по самия път, ту покрай него. Рано беше, на изток едва-едва сивееше, та жива душа нито срещнах, нито ме задмина. Тъй стигнах някъде докъм Енюва булка и таман се позамислих дали вече да не забия на кестерме през баирите, изведнъж пропукаха едновременно няколко пушки. И все в мене целеха. Един куршум свали калпака от главата ми — на̀, вижте тука, къде го е пробил, — други пропищяха до сами ушите ми. Тръшнах се аз на земята и таман навреме — ония изпразниха към мене и пищовите си.
— Защо не си плю на петите? — попита някой от хайдутите.
— Защото един с пушка ме чакаше отпред, друг вече бе завардил пътя отзад. Катилите използуваха, че съм така, с нос, забит в земята, нахвърлиха се и ме заловиха. И що да видя — все заптиета от конака, а предводителя им — Топчи Ахмед, бьолюкбашията. Рекох си: е, дотука беше тя, твоята, Георги — миналата нощ пречука гаджалина, днес ще залюлеят краката ти… И когато в акъла си вече захванах да се сбогувам с тогова-оногова, чувам един да казва: „Не видите ли, че тоя не е Коджа Мюстеджеб бе, ахмаци! Туй е на баба Трънка воденичарката момчето. Е, и то не е дип стока, ама не е нашият човек!“ Сетне се повъртяха, поразпитваха ме, ама вече кротко и почтено, дори не ме опипаха да ми приберат кесията и оръжието и ме напъдиха. Това е!
Димитър Калъчлията го изслуша внимателно и накрая обобщи:
— Ще излезе, пусията е била за катилина Коджа Мюстеджеб…
— … и куршумите хвърлиха за него — допълни вместо отговор Георги Трънкин. — Така е, войводо.
Неясна гълчава изпрати тези думи — хайдутите обсъждаха помежду си това небивало нещо, агаларите да се избиват един друг помежду си и ако са взели мярката някому, гдето е прескочил вече границата и на закона за миропомазаните, да не го изправят на съд, а да го причакват по разбойнически из дъбравите. Също и войводата премисляше тези неща, та черните му вежди се бяха сключили на дебел възел над очите.
— Що ще речеш по тая работа, Златьо? — попита най-сетне.
41
Димитър Калъчлията (Димитър Стоянов Котев) — прочут хайдутин и хайдушки войвода, роден около 1826 г. в с. Торлак махле, днес Загорци, Сливенски окръг. Бил ученик на войводата Бойчо Цеперански, после и самостоятелен войвода; Панайот Хитов (Моето пътуване по Стара планина, С., БП, 1962), го нарича „един от най-знаменитите български войводи“. Описанието на външността му в книгата е автентично.