На шестнадесетата нощ след тях още една, втора чета също прекоси великата река, само че тя беше избрала друго място — в околностите на Свищов. Но дали момчетата бяха по-непредпазливи, или войводата им — хвърковатият Филип Тотю, както го зовяха турците — не проявяваше достатъчно строгост и съобразителност, или пък най-сетне просто слепият късмет беше срещу тях, но агаларите надушиха тези двадесет и петима мъже почти веднага след слизането им на българска земя. И от този час нататък за тях вече нямаха край потерите, засадите, сраженията.
Неясното „нещо“, което българинът от месеци чакаше с надежда и упование, се превръщащо в дело. И това дело отекна като грохот над цялата земя, населена с българи.
8.
Българските историци добре трябва да забележат тоя знаменит ден, ден, в който за пръв път се сражават българи с турци по начин самостоятелен, с патриотични цели.
Сражението беше ужасно! Биеха се един срещу 60 души! Една шепа запалени храбрости (храбреци) срещу един куп побеснели и люти фанатици. Нападащите имаха на страната си множеството, а въстаниците имаха храбрата смелост и неустрашимост!
Както се случва обикновено, първа стигна мълвата. Прошумя тя в свежата зеленина на дърветата, промуши се с градските бари под зиданите дувари и за час-два обходи града. И Сливен отначало се смая, после замря, а накрая се раздели на две — на хора, които вярваха, и на други, които приеха вестта като толкова невероятна, че я отрекоха. И на още две — на хора, които вътре в себе си възликуваха, и на други, които загубиха ума и дума от страх.
Като използуваха, изглежда, най-преките пътеки през Балкана, един след други запристигаха и нови слухове. Най-отчаяните неверници се разколебаха: можеха ли да дойдат толкова потвърждения, ако все пак нямаше „от крушка опашка“? Но в същото време и възразяваха: „Ама чак пък хиляда московци да са стигнали току до Севлиево, кажи го — до северното подножие на Стара планина…“
За събитията от другата страна на планината турците в Сливен не знаеха повече от българите. Шпионите им ревностно слухтяха нагоре-надолу, но се връщаха все с празни ръце — градът бе опустял, дюкяните — затворени, кафенетата и кръчмите — празни, дворните порти — залостени. Кой да ти каже нещо повече, кой да те улови за ръка и да те заведе при истината?
А истината дойде едва четири денонощия след паметното събитие: на 24-тия ден на месец май него го донесе личен пратеник на Мидхат паша от Русчук, и не какъв да е, а бинбашия с двадесет конници охрана.355 По настояване на бинбашията в конака се събраха неколцината най-първи измежду първите служители на падишаха в Сливен — пашата на казак-алая Мехмед Садък, мютесарифът Ахмед Джевад паша и неговият наиб Мустафа Ариф бей, кадията Али ефенди и управителят на фабриката миралай Хюсеин бей; не можа да се разбере как точно се случи, но барабар с тях се намери там и Халис бей, братовчед на кадията и член на меджлиса. Събраха се тези хора, каза се вече, и след неизбежните ориенталски встъпления пратеникът на всесилния валия ги запозна със събитията. И макар да беше с по-нисък чин от повечето от слушателите си, говореше им някак си отгоре надолу — Мидхат бе създал добро самочувствие на служителите си. Никой обаче не го поправи, може би изобщо да не забелязаха непочтителното му държане — дотолкова бяха те сащисани от съдържанието на разказа му.
Нека обаче нам бъде позволено да се отклоним от този негов разказ, по ориенталски засукан, преувеличен и разкрасен, и да опишем събитията, както са били:
… След три денонощия на непосилна умора, глад, безсъние и премеждия от всякакъв род, четицата на войводата Филип Тотю, която заедно с него броеше общо двадесет и пет души, на 19 май вечерта наближи село Върбовка в Севлиевската кааза. Филип Тотю бе уморен не по-малко от другите, но вървеше начело и избираше все такива потайни места — кории, шумаци и пусти дерета, — по които момчетата оставаха незабелязани. Избиколиха издалече селото и се разположиха на укритие в една близка горичка; нямаше да мине много и самите те, а и светът щяха да научат името й — Пустията, така се казваше горичката. Имаше там и една хилава рекичка.
355
От казаното става ясно, че сражението при с. Върбовка е станало на 20 май 1867 г. И тази е истинската дата, независимо че Захари Стоянов (Четите на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата, Съчинения, т. ІІ, С., 1965, стр. 139) изрично казва: „Тая битка е станала на 19 май, в събота после пладне“ — грешка, която механично е възприета и в много исторически трудове.