— Идете, идете се напийте — проводи ги войводата. — Който утоли жаждата, по-малко сеща глада… Вървете се напийте, ала за нощувка ще се разположим в гъсталака — край водата по̀ можем да бъдем открити.
Послушаха го. Но Филип Тотю зърна как на път към гъсталака неколцина късаха по-свежи върхари от дърветата и лакомо ги задъвкваха. Нищо не каза той, само загрижено поклати глава — гладът, вечният враг на горските юнаци, вече трайно се бе разположил в дружината.
Натъркаляха се кой както случи и мигом заспаха — такава умора се бе натрупала в сърцата им и в отеклите крака. Отдавна бе грейнало майското утро, когато ги разбуди кучешки лай. Що, потеря ли беше влязла в дирите им? Войводата разпореди да сменят фишеците в пушките си и да заемат удобно място за стрелба. Почакаха и се успокоиха — бяха само двамина турци, излезли с гончетата си на лов. Успокоиха се, но щяха да платят скъпа цена за това успокоение: авджиите-турци бяха зърнали едного от по-младите четници, който бе слязъл до долчинката да се напие повторно и да напълни манерката си, ала се спотаиха, не се издадоха, че са го забелязали, само го проследиха с очи накъде се прибра той. „Неговите военни дрехи и оръжие — ще пише по-късно Филип Симидов, — невидени дотогаз от тях, им направили страшно впечатление и подпалили фитиля на московкоркусу (московския страх).“ По избиколни пътища те изтичаха до Върбовка и се развикаха:
— Тичайте бре, дин-ислямлар. Пустията е пълна с московци и комити!
До стотина души правоверни се отзоваха на този призив, запасаха оръжието и потеглиха към горичката. Само неколцина яхнаха конете и полетяха да известят събратята си от околните села. По телеграфа пък беше вдигната войската в някои съседни гарнизони. Не минаха и два часа и седем-осем потери, по стотина-сто и петдесет души всяка, обградиха на почтено разстояние „московците“ в Пустията, но не бързаха да нападат, а благоразумно предпочетоха да изчакат редовния аскер. И той не закъсня — войниците надойдоха на коне, а подире им се мъкнеха шарени тълпи башибозук. И срещу двадесет и петте комити в горичката застанаха докъм хиляда и петстотин обсадители, ако не и повече!356
Раздвижването около горичката не остана незабелязано за юнаците от четата. Филип Тотю разпрати бързи пратеници в различни посоки, но всички се върнаха с едни и същи думи: обградени са! И тогава войводата разбра, че просто не му остава възможност за избор — трябваше да приеме сражението! Той подреди хората си по такъв начин, че с огъня си да създават впечатление за многобройност, и на по-високи места, та да бъдат сравнително защитени от турските куршуми, докато те да могат да стрелят на месо. И им поръча „да бият на кръст“ — след доста години това ще се нарича „кръстосан огън“, — за да бъде стрелбата им по-сигурна и да нанася повече поражения.
Не мина много време и първият юруш на турците започна. Юнаците на Филип Тотю ги изчакаха да приближат на удобно разстояние и с общ зали повалиха неколцина от тях, а другите прогониха. Същото стана и при второто нападение, само че този път аскерът не се огъна, а продължи напред, като не даде възможност на обкръжените да сменят фишеците в пушките си. Врязоха се в редицата. Още малко и битката щеше да се превърне в разгром и клане. Тогава обаче Филип Тотю показа, че наистина е бил достоен за званието войвода — с гол ятаган в ръка и с ругатня на устата той се хвърли в насрещен напад. Още с първия си удар повали един побеснял черкезин, после избегна замаха на развихрил се великан (по-късно щяха да научат, че е бил Кара Векир — прочут по тези места бабаитин) и като се метна като рис до него, с рязко движение го разпра от гърлото до чатала. Увлечени от примера му, неговите юнаци също се хвърлиха в битка, гърди срещу гърди. Стъписани от тази невиждана съпротива и потресени от гибелта на своя кумир Кара Векир, турците отново отстъпиха, като прибраха мъртвите и ранените си. Мъртви и ранени имаше, разбира се, и между двете дузини комити.
И така се заредиха битките през този ден — цели дванадесет часа! След всеки неуспех турците се събираха, моллите и забитите им ги възпламеняваха в името на аллаха и падишаха и тръгваха в ново нападение. Отсреща в Пустията Филип Тотю пренареждаше останалите си момчета по нови места — все така, че турците изсипваха оловото си по пусти ридове, докато после получаваха удар от съвсем неочаквана посока. Надвечер, когато усети разколебаване в редиците на многобройните нападатели, войводата реши да използува сумрака и да пробие обсадата. С ятаган в едната ръка и с пищов в другата той лично застана начело на онова, което бе останало от дружината му, и се хвърли в яростен удар. За минута или час — това никой никога не успя да определи — сблъсъкът се превърна в незапомнено сражение. „Те се биеха вече тяло с тяло, гърди с гърди, с ножове, с пищови, с прикладите, с юмруци назад, напред, надясно, наляво — ще опише по-късно Филип Симидов, — навред нанасяха удар след удар и си отваряха път педя по педя посред огъня и куршумите!“ И успяха — когато майската нощ прихлупи северното подножие на Балкана, дружината бе вече разкъсала турската верига и с всички сили крачеше към дебрите на планината-закрилница. Но успехът им не дойде даром. Когато се преброиха, бяха само дванадесетима и около половината от тях с рани по телата; останалите или бяха загинали в сраженията, или се бяха погубили, та после турците ги изловиха и без всякакъв съд ги качиха по бесилките.
356
Посочените цифри не са произволни — като се позовава на спомените на Филип Тотю и други източници, Ф. Симидов пише, че „биеха се един срещу 60 души“. На друго място в романизираната биография на войводата той определя нападателите така: „От Върбовка около 100 души, Горско Сливово 50–60, от Турчетата около 150, от Михалци 100-на и пр. и (общо) около 7–8 потери по 100–150 души обиколили издалеч Пустията. Тъкмо в това време се задали и войските и жандармите откъде Търново, Свищов, Севлиево и Плевен…“.