— Кой, кой бил начело? — попита бързо Али ефенди; всичката кръв се бе оттеглила от лицето му.
— Панайот Хитюв, тъй рече илчията, кадъ̀ ефенди.
Али ефенди скочи на крака. Виждаше се, че е обзет от паника. Той едва сполучи да произнесе няколко думи за сбогуване и без да се опита да скалъпи някакво оправдание, изчезна през вратата. Подир малко го чуха като се разпореждаше едно отделение сеймени да заварди къщата му.
— Разчевръсти се братовчедът — изкиска се Халис бей. — И с право: не бих искал сега да съм в еминиите му…
Никой не се отзова на шеговития му и безгрижен тон.
— Злото почука на портата ни даже по-скоро, отколкото го очаквахме, ефендилер — каза бинбашията, докато се изправяше и нагласяше мундира си.
— И ние ще се покажем готови за него, бинбаши! — надуто обяви Ахмед Джевад паша, като също стана на крака. — Моля, ефендилер, да заемете местата си и да действувате така, сякаш сме в положение на война!
И след тези думи се разделиха.
Много по-късно щяха да си дадат сметка, че в този тревожен ден дори не бяха се осведомили за името на пратеника на Мидхат паша.
9.
Откакто преди пет години прие за свое верую идеите и плановете на Раковски, Панайот Хитов никога не бе бивал така уверен в правотата и скорошното им осъществяване, както през тези дни в средата на май. Като загърбиха Делиормана и някъде след Попово зърнаха пред себе си дългата синкава верига на Стара планина, войводата и тридесетте му четника не само усетиха увереността, че са преминали най-опасната част от пътя, но и душите им се изпълниха с такава ведрина, сякаш нататък вече беше свободна българска земя, в която всичко — хора, земя, камък, дърво, горско животно — ще помага и ще ги закриля. Умората престана да тежи като железни топузи в краката, по-бодро и даже дръзко се развя знамето в ръцете на байрактаря, празните стомаси вече не чувствуваха така остро оскъдицата на храна.
А щом кракът им стъпи в околностите на Осман пазар361, те вече напълно се почувствуваха като у дома си. Проводиха Цонко Кънев до неговия роден Котел и той се върна с богат товар хляб, сланина и сирене. Наядоха се до насита, поотпочинаха и от този ден сякаш вече не бяха чета, промъкнала се в самото сърце на вековния поробител и изложена на всякакви преследвания, а победители, които властвуваха над тази българска планина. Когато пък се прехвърлиха към Котел, разчу се, изглежда, за похода им, та започнаха да се стичат момчета-доброволци отвсякъде. Колкото и да е странно, първи дойдоха двамина от най-далече — младите Сава и Георги от Тулча. Малко по-късно към тях се присъедини още един тулчалия — Христо Дряновски. Познаваха го от по-рано: както личи от името му, той всъщност бе родом от Дряново и сетне преуспял в Тулча, но после бе зарязал всичко, за да се посвети духом и тялом на борбата за свобода. Още няколко дни по-късно, когато бяха над село Сотиря, в дружината се вляха още четирима, дошли чак от морето — тях ги бе изпратил българинът Николай Даскалов, наместник на руския консул във Варна. Гледаше всичко това Панайот войвода и нещо в него ликуваше: ето, започва се, народът е узрял за сладката си свобода!…
— Ще бъде! — казваше той възбудено, докато с помощника си, байрактаря и писаря будуваха през една нощ накъм Равна река. — Разбирате ли, братя, ще бъде! Нашият светец Раковски е имал право: издигнем ли глас, че отиваме на свобода или смърт, от четирите краища на Българско ще се стекат под знамето ни не чети и дружини, а полкове!…
— Да викнем тогава час по-скоро „свобода или смърт“, войводо! — сподели разпалеността му писарят Иван Кършовски, еленчанинът, най-младият от четиримата. — Да викнем на север и на юг с кралимарковски глас, пък сетне или ще се сподобием със свобода, или ще застелем тази земя с костите си!…
— Не, не така урбулешката, момче — уж го смъмри войводата, пък личеше, че вътре в себе си се радваше на пламенността на писаря. — Нашият върховен граждански началник ни даде само привременен закон за четите през настоящата година. Ако ще се вдигнем на „кой кого“ срещу турчина, нам трябва друг закон — закон за народното въстание.
— Да извадя ли дивита и тефтера, войводо? — все така горещо прояви готовността си писарят.
— Ей, много буйно било семето на поп Христо бе! — весело помръднаха мустаците на Панайот Хитов. — Знаех те аз, че си непримирим към робията, но чак толкоз!…