Панайот войвода продиктува заглавието на закона, но после се запъна — макар десет или сто пъти да бе обмислял тези неща с Раковски и да знаеше наизуст „Привременния закон за народните горски чети за 1867-о лето“, някак си трудно му идеше да започне. И като се помъчи известно време, кимна към едного от четниците:
— Хайде бе, Иване, дай пусулка като за началото на закона. Ти комай си най-вещ в тия по-засукани работи.
Този Иван, към когото се обърна — високи строен мъж не в първа младост, с изпъчена стойка и с гъста черна брада, която, кажи го, закриваше цялото му лице, — заемаше някакво по-особено място в четата. Той не беше от Хъшовете, та никой не знаеше житието-битието му и в четата се включи в последния момент. Не беше груб и саможив, но и не падаше особено общителен по природа, поради което хем беше един от всичките, хем някак си оставаше по-настрана. В походи и съвети, в битки и на храна не спадаше към тримата началници — двамата войводи и байрактаря, — нямаше даже почетната служба на писаря Кършовски, пък не веднъж и не дваж се бе случвало при лутаниците из непознатото им Лудогорие или в по-сложните положения след това войводата да търси най-напред именно неговото мнение. Точно както стана и сега, когато се препънаха още в началните слова на Закона.
— Мен ми се чини, войводо, че първо на първо трябва да се сложи ясен ред в народната войска. — Иван говореше ясно и без запъване, но с един по-своеобразен глас — по-мек и малко напевен. — Без ред и чиноначалие войската не е никаква войска, а тълпа въоръжени хора.
— И затова какво предлагаш?
— Предлагам още първите членове на Закона да уточнят именно това: кой командува, кой му е помощник, кой води списък на войскарите и прочее. Изобщо още с началните думи да се види, че ще става реч за войска, а не за случайна сбирщина.
— Правилно! — съгласи се войводата. И веднага — сякаш нещо отнапред готово в него се отприщи — продиктува на писаря първите членове. Започна така: „Българската народна войска, която ще да вземне участие в българското народно въстание за освобождение на България, ще да се управлява от един главен воевода и други четири второстепенни воеводи, с по един знамяносец.“ И нататък всичко потече някак от само себе си: изборът „по вишегласие“ на главния и второстепенните войводи, назначението и правата на третостепенните, „колкото и да са те“, мястото на знаменосците във всяка дружина, съставянето на списъците (тук по настояване на дядо Желю вмъкнаха и такова изискване: че при съставянето на списъка всеки войвода „ще да съблича всекиго без разлика и ще да прегледва добре да не би някой да е обрязан, т.е. някой турчин да не би се вмъкнал помежду народната войска да прегледва работите и ги издаде“), съсредоточаването на частите още с обявяването на въстанието, грижите по изхранването и набавянето на оръжие и боеприпаси. Записаха се правила за набиране на нови войници, за поведението при завладяване на градове и села („всеки един да гледа да изпълнява длъжността, която прилича на един войник, и никой… да не вземне нещо плячка, нито една игла, даже и през злато и сребро или и пари да гази“), за смяната на войводите в случай („което не дай боже!“) погине някой. А момците, които бяха вече кръстосвали планините като горски юнаци и знаеха причините за най-честите крамоли в дружините, настояха да се отбележат наказания за пиянство, за лъжа, за „курварство, а още повече за нападане на честта на женския пол от каквато и да е народност“, за кражби, клюкарство, неподчинение и така нататък. Най-сетне войводата продиктува обреда на смъртната клетва и самите слова на клетвата. Като направиха и това, накараха Иван Кършовски да прочете всичко написано. Изчете го той бавно и натъртено-ясно, чак до последното изречение, което бе прибавил от себе си: „Съчинен в Стара планина на мястото, що се нарича Българка, на запад в усойната, два часа разстояние на север от Сливен, 1867 г., май 28-ий.“ Никой не направи възражение, нито пожелание за поправка. Тогава писарят и Панайот Хитов подписаха листа и то стана вече закон.365
— Войводите са избрани още от Влашко — произнесе тогава Панайот Хитов. — Но ние сме длъжни първи да се подчиним на закона, който сами създадохме, като положим свята клетва според него. — И изкомандува гръмогласно: — Стани!
Скокнаха като един и без други заповеди се подредиха. Войводата ги извърна на изток и по липса на стол или маса, залепи на един дънер три запалени свещи и до тях положи собственото си дървено кръстче със сребърна обковка. Той и Дядо Желю кръстосаха дългите си ножове във въздуха, байрактарят развя знамето, а по липса на свещеник, който да прочете клетвата, повериха тази длъжност на Иван Кършовски. Разтреперан от вълнение, младият еленчанин зачете:
365
Уставът на П.-Хитовата чета или „Законът за българското народно въстание, по който ще да се управлява българската народна войска в 1867 г.“ е извънредно интересен документ, който обаче за съжаление е твърде дълъг, за да го цитираме изцяло; на читателя с по-задълбочени интереси препоръчваме да го намери в различните сборници с документи от революционните борби и най-лесно в книгата на П. Хитов „Моето пътуване…“, където той е даден изцяло като приложение. Същевременно искаме да обърнем внимание, че около създаването на този „Закон…“ съществуват известни неясноти. Както се каза, в цитираната книга той е публикуван изцяло, а във водения от Ив. Кършовски дневник на четата (публикуван пак там) срещу датата 28 май е казано дословно: „Дойдоха четири момчета с Харбоолу от Сливен и се съединиха с нас накъм северозапад, под баиря Българка. Съчинихме закона.“ Обратно: във „фамилиарните забележки“ на П. Хитов, открити и публикувани наскоро („Спомени…“, а също и във второто издание „Как станах хайдутин“, С., ОФ, 1982), „Законът…“ изобщо липсва, не се говори за него, а в дневника на четата за 28 май е писано само: „Харбоолу доде с четирима другари от Сливен и се съединиха с нас под баиря Българка.“ Толкова — няма дума за съчиняването на закона. В очевидното противоречие ние сме склонни да дадем вяра на по-старата книга — тя е писана от съвременник за съвременници, мнозина от участниците в събитията (включително създаването на закона) са били още живи и П. Хитов — нито редакторът му Л. Каравелов — не би си позволил да „украшателствува“ в такива съществени пунктове. За пропущането на закона във „фамилиарните забележки“ (писани доста по-късно, чак след Освобождението) могат да се правят само догадки — например ако войводата е искал да премълчи и потули заблуждението си в началната част на похода относно готовността на българския народ за въстание.