— „Заклевам се днес пред бога на честния кръст и на светото благовествувание…“
Нестроен хор от корави мъжки гласове повтори след него:
— „Заклевам се днес пред бога на честния кръст и на светото благовествувание…“
И клетвата продължи нататък:
— „… как ще удържа и изпълня всичките святи обвязаности, които ми се съобщиха и четоха в закона, и всичко, щото се касае за достигването на общата народна цел. Нека ми бъдат свидетели на смъртната клетва както светлото слънце и небето, тъй също и лъвът в народния знамен. А пък в пристъпване на клетвата нека храбрите юнаци с острите ножове ми бъдат праведни казнители. Амин.“
И в отговор прозвуча едно такова „амин“, което отекна в челото на Българка и се плисна надолу и заля равнината. После всички се прекръстиха и преминаха един по един да целунат кръста върху дънера… за да попаднат веднага след това в прегръдката на войводата и подвойводата си, които ги поздравяваха за положената свята клетва и ги целуваха братски. И Стара планина се смая: тя май не беше виждала друг път да се леят толкова сълзи от юнашки очи…
Веднага след клетвата366 подвойводата Дядо Желю отдели тринадесет момчета и пое на запад. С тях тръгна и писарят на четата Иван Кършовски. Те отиваха да издирят дружината на Филип Тотю, да я закълнат според закона, а сетне да вдигнат Еленския край на въстание.
10.
По-късно, когато в разговорите си със своите най-близки — Боян, Руска, Христо на Трънка — многократно се връщаше на този пролетен следобед, Бяно Абаджи неизменно щеше да го нарича „паметен“. А тайничко в себе си щеше, да се чуди как изобщо е успял да го преживее… Но всичко това стана по-късно; сега, когато „паметният“ следобед започна, за Бяно той беше най-обикновен божи делник, запълнен с катадневните грижи и залисии.
… Той беше извадил от коритото един от губерите (случи се от родопските, които винаги много радваха очите и душата му с оранжевите си багри) и с аршин в ръка размерваше дали се е свил според мярката, когато водата в улея първо отслабна и изтъня, а скоро-скоро и напълно престана. Старият човек искрено се почуди: ето, вече двадесетина години работеше този занаят, пък за пръв път му се случваше такова нещо.
Остави губера и аршина и като не преставаше да си блъска ума над случката, забърза нагоре към бента на реката. А там още отдалече въздъхна с облекчение: не, нищо лошо и тайнствено не беше станало, просто ръка на злосторник беше затворила вадата в горния край и водата спокойно изтичаше през бента. Като си мърмореше нещо сърдито, Бяно Абаджи вдигна дъсчената преграда и водата мигом се юрна отново към долапа. И в този момент долови един отдавна нечуван глас:
— Не се сърди, кръстник. Страх ме беше да не би да има мющерии при тебе, та този ми се видя единственият начин да…
Както беше още поприведен, Бяно погледна през рамо. И нещо в душата му възликува: насреща му, засукал прочутите си педя-мустаци, стоеше Панайот Хитов, а зад него се тулеше един русоляв и светъл момък с навити до над лактите ръкави. Старият човек остави всичко и с разперени ръце се втурна към кръщелника си. Притисна го до гърдите си, после го отдалечи малко, сякаш да се увери, че не е станала някаква грешка. Не, грешка нямаше — беше Панайот! Не само беше, но въпреки пищовите и калъчите по него обикновено тъй свирепият му поглед сега изглеждаше някак си непривично разнежен. Бяно го прегърна повторно, а в същото време войводата му каза:
— Запознай се и с байрактаря ми, кръстник.
Запознаха се. Момъкът измърмори някакво неясно име и само се усмихна. Имаше в него нещо, непредаваемо с думи, което предразполагаше и спечелваше човека без много-много приказки.
— Идвайте долу при мене! — каза Бяно Абаджи.
— Сигурно ли е, кръстник?
— Щом ви каня! — сви рамене старият човек. — Или си забравил, Панайоте, че този долап не за пръв път ще отвори порта за народни люде?
Не след дълго водата беше спряна и вратнята затворена — ако погледнеш отвън, непременно ще си кажеш, че долапчията е слязъл до града по свои си работи. А в долапа Бяно беше наизвадил где каквото имаше — поостарял хляб, сирене, няколко стръка пресен чесън, варени яйца, шепичка позасъхнали маслини — и с нещо средно между умиление и тъга гледаше как двамата стръвно („като невидели“) не ядат, а просто помитат всичко пред себе си. Да, в песните за горските юнаци винаги имаше печени агнета и руйно вино, ала в действителност…
366
Малко отклонение от истината — Дядо Желю с хората си е тръгнал към Хаинбоаз на следния ден, 29 май.