Обръщаше се към байрактаря, втория човек в дружината след него. Казваше се Злати Влахов, но комай никой вече не си спомняше презимето му, по Балкана и в устата на хората бе известен само като Конарчето или Конарченина — по родното му село Конаре. Беше петнадесетина години по-възрастен от Калъчлията и другите, навярно ги превъзхождаше и по хайдушки опит, ала не ламтеше за войводство: такъв беше по нрав, че предпочиташе да помага, не и да води.
— Ти виждал ли си вълци да се ядат помежду си, войводо? — отговори с въпрос Злати. — Ако слушаш мене, трябва да проверим цялата работа, поне за да можем сетне да се хвалим, че сме бивали очевидци на таквози чудо.
— Прав е байрактарят, момчета — реши войводата. — Прегледайте си оръжието и да потегляме.
Мерено по планинските пътеки, от Габрова поляна до Енюва булка за средно привикнал на вървеж човек е около два часа ход; хайдутите обаче, водени от прочутия скороходец Димитър Калъчлията, който на всичко отгоре знаеше този балкан като петте си пръста, та ги преведе покрай Копринджи Минчовата чешма и сетне все по билото, го взеха за по-малко от час. Като наближиха нататък, войводата привика Георги Трънкин и още веднъж го разпита за пусията, прецени къде горе-долу може да е заложена тя.
— Обзалагам се, че заптиите са дошли на коне — реши той с режещия си глас, — те не са навикнали да разчитат на собствените си крака. Ослушвайте се, момчета, трябва тях, конете да издирим.
Разбраха го. Те нямаха намерение да се ударят със заптиетата, целта им беше само да разберат дали наистина са я заложили за накървавения чак до шията Коджа Мюстеджеб, сливналията, дето вече тридесет години беше за християните от този край пръв душевадец. За да научи всичко това, на дружината стигаше да залови „език“. Пак където бяха конете, там положително щеше да има и пазач, готов „език“.
Както замисли войводата, така и сториха. Досетиха се, че конете ще да са спънати там наблизо, в долчинката западно от пътя, и приближиха пълзешком. Конете наистина ги усетиха и ги издадоха с изпръхтяването си, ала пазачът им, облегнал се на едно дърво и се заел да дялка някаква пръчка, не обърна внимание на предупреждението им. Тогава по знак на войводата напред се запромъква най-опитният измежду тях за този род дела — Паско Кирчев от Котел. Паско пропълзя като смок зад камъни и шубрачки, после се хвърли като рис върху нищо неподозиращия турчин, с един пестник изби ножката из ръцете му, сетне стегна врата му да не викне и го повали под себе си.
— Ти стой настрана, не бива да те виждат — нареди войводата на Георги Трънкин. — След някоя и друга неделя ще се върнеш в Сливен и ако те познаят… — И подвикна на Паско: — Поотпусни хватката, ще го удушиш, пък той мъртъв не ни е нужен. — След това приклекна до пленника, обра пищовите и калъчите от силяхлъка му и го попита: — Чу, животът ти не ни трябва. Обещаваш ли да кротуваш?
Онзи само закима ревностно; повече от това да стори не можеше — Паско Котленчето почти го бе задушил, та очите на турчина бяха захванали да изскачат из орбитите. Отпуснаха го. Той пое шумно въздух, седна и се залови да разтрива зачервената си шия. Когато прецени, че може вече да отговаря, Димитър Калъчлията подхвана разпита:
— Кой си ти?
— Рюстем Айдъноглу.
— Къде са Топчи Ахмед и другите? — Плененият обясни; тъй както описа пусията, не съществуваше опасност хора от нея да ги изненадат. — Сещаш ли се кои сме ние? — Заптието поклати глава — за гърлото му все още беше мъчително да издава звуци. — Мен ме зоват Димитър Калъчлията, трябват да си подочувал нещичко за мене.
— Вай, аллах! — изпъшка отчаяно турчинът. — Свършено е с мене! — И повтори думите на познатата песен: Няма живот, щом съм попаднал в ръцете на „Димитър туркмахленчето, Димитър бурма буюклу, Димитър сербез българин“…
Всички се изкискаха — отговорът на заптието им хареса. А войводата го успокои със смях:
— Не се плаши, пред тебе не е Димитър сербез българин, а Димитър дюня гюзел42. Ако отговаряш честно и без хитруване, нито косъм няма да падне от главата ти. — Онзи пак потвърди мълчаливо. — Кой ви проводи тука?
— Нас ни вдигна още нощес Топчи Ахмед — каза другият, като продължаваше да разтрива шията си, и личеше, че говори истината. — Но се разбра, че туй не е от него. — Човекът искаше да каже, че решението за пусията не произлизаше от бьолюкбашията. — Заповядали му го от къде-къде по-високо място.
— Портата в Цариград? Или сам султанът?
— Ех и ти, Димитре сербез българин! Правиш си джумбуш с мене — поотпусна се турчинът. — Кой ще ти се занимава в Цариград с въшльо като нашия Мюстеджеб. Заповедта дошла от Али ефенди, кадията.