Всичко стана, както го бяха предвидили. Почти без да говорят по пътя, Бяно и младият знаменосец слязоха до долапа на Никола Хайверя, момчето на долапчията веднага прие да изпълни молбата му и начаса запраши надолу към града, а след като размениха няколко приказки с Никола, двамата поеха пак срещу течението на реката. За разлика от преди, светлоокият момък сега се държеше по-свободно и се изравни с белокосия си спътник.
— Искам да ти благодаря, дядо Бяно — рече той някак си ни в клин, ни в ръкав.
— Да ми благодариш? — искрено се изненада старият човек. — Че с какво съм заслужил благодарността на народни люде като вас?
— Благодаря ти за думите, които каза одеве. Същите мисли не бяха чужди напоследък и на моя ум, но нито можех да ги събера така ясно, нито законната подчиненост в дружината ми позволяваше да ги изрека пред войводата.
— А ако ти позволяваше редът в дружината, какво щеше да му кажеш?
— Че народът не е подготвен за въстание. Ние го каним да се бунтува, да повдига революция против вековния враг, пък той не знае дали като приятели да ни срещне, или като врагове! Но той, робът, не е виноват, никой не се е погрижил да го приготви, та по тая причина той не знае що да чини.
Изненадан от тези думи, Бяно Абаджи за пръв път днес разгледа по-внимателно спътника си. Беше — каза се вече — светъл и русоват, с гъвкава походка и строен, поради което изглеждаше по-висок от своя среден ръст. С една дума — нищо необикновено. Но не — вътрешният поглед на стария човек му подсказваше, че имаше необикновени неща в него и той се напъна да ги открие. И ги откри. Първо — гладко избръснатото лице и мустаци, нещо толкова необикновено за горските юнаци, за които мустаците бяха неписана, но задължителна отлика.367 После — очите му. Те бяха сини и спокойни, дори с нещо шеговито в блясъка им. Но отвъд привидната шеговитост Бяно усещаше в тях една непрекъсната остра наблюдателност, примесена с трезва оценка на всичко видяно и чуто; все едно че в ума на този още млад човек постоянно работеше някаква точна везна, на която се претегляха хора, думи, жестове, всичко. И най-сетне — държането му. Имаше в спътника му и кротост, и уважение към другите, и естествена почтителност към по-старите, и желание да вникне в същината на чуждите мнения, но всичко това той вършеше с достойнство и самоуважение и без каквато и да е следа от раболепие.
— Извинявай — рече Бяно, — преди малко не чух добре името ти.
— Наричам се Васил Иванов и съм из Карлово. Но малцина ще чуеш да ме зоват така. Повечето я карат по прякор: кой Левски, кой Дякона…
— За Левски им признавам — усмихна се старият човек. — То само като види човек лъвската ти походка… Но откъде накъде Дякона?
Другият се засмя — от сърце, по момчешки:
— Е, преди години бях под власеница. После обаче разбрах, че на народа по-добре ще се служи по друг начин.
Изминаха петдесетина крачки в мълчание. Сетне Бяно подхвана отново:
— Размислям върху думите ти отпреди малко, Василе. Да, вярно си разбрал, народът не е подготвен за големите дела, които чакате от него. Трябва да го просветим. А за това пък ни трябват училища.
— Да се просвещава народът не е лошо нещо — замислено се съгласи Левски, — но този е най-дългият път, по който може да се постигне свободата.
— Истина е, че е най-дългият, околният път. Но в същото време той е и най-верният, най-сигурният. Българският народ, който е търпял четиристотин години, бива да потърпи още малко — четиридесет-петдесет, — но да получи вярна свобода и с по-малко жертви, с по-малко кръвопролитие.
— Аз мисля другояче — поклати глава Левски. — Не би било зле, ако заедно с просвещението събуждаме народа, като образуваме един вид тайни общества, които да имат друго назначение, друга мисия, отколкото да го просвещават. И ми се върти из ума да си взема някои другари и да тръгнем из България, та да се заловим с образуването на такива тайни общества, които ще подкопаят повече основите на турската империя, отколкото четите, дето минават Дунава и отиват да се бият с турците гърди срещу гърди368.
И двамата имаха желание да продължат този разговор, но не успяха — сякаш изневиделица до тях изникна Панайот Хитов и така тримата заедно извървяха останалия път до долапа.
— Аз изпълних моето, а отговарям и за Боян, че също и той ще изпълни бащината си заръка — каза Бяно Абаджи. — Сега остава по-трудното, Панайоте — този човек, дето ще изнесе храната.
367
Исторически вярно. Показателни в това отношение са спомените на Панайот Хитов, който, описвайки другарите си, понякога може да не е споменавал важна черта от характера, но абсолютно никога не е пропуснал да опише мустаците им.
368
Разговорът, в който вече смътно се очертава бъдещата революционна тактика на Левски, е автентичен (предаден е със съвсем малки изменения, наложени от нуждите на романа), но се е състоял няколко месеца по-късно, когато в Белград Дякона е бил в болница след прекарана коремна операция и събеседници в него са му били Михаил Греков и Христо Иванов Големия. Срв. Михаил Греков. Спомени. С., ОФ, 1971, стр. 103–104.