— Ама как така „всичко“! — ласкаво го сгълча Бяно. — Петнайсет години в петнайсет думи — това къде го има!
— Тогаз задавай ми въпроси, тате. Белки думите от петнайсет станат на сто и петдесет…
Старият човек не го заразпитва веднага, очевидно най-напред събираше мислите си. И отнякъде долетя едно равномерно „кап… кап… кап…“ — повторно спряната вода се оцеждаше в коритото на барата.
— Защо не писа през всичките тези години, сине?
— За да не донеса злощастие на родния дом и на вас, най-скъпите на сърцето ми — отговори веднага Иван. И тъй като беше здрачно в долапа, не забеляза как лицето на Бяно Абаджи за миг се сгърчи при думите „родния дом“. — Ако пишех, даже хабер по човек ако пратех, можеше да се случи турците да научат. А мен ми беше съвсем ясно какво щеше да сполети всички ви, ако гаджалите разберат, че вашият син и брат е капитан от руската армия.
— И как се озова в четата на кръщелника Панайот?
— Научих за нея от друг един българин — офицер на руска служба, тате. Полковник Иван Кишелски. И той е тъдявашен, из Котел.369 Той ми извести, че битката за милата ни свобода започва. И сварих да пристигна във Влашко точно навреме, за да се включа в четата на бате… извинявам се, на войводата Панайот.
— Знаят ли в дружината за твоето житие-битие?
— Само Панайот, подвойводата и байрактарят. Иначе съм само „сливналията Иван“ и… толкоз. Дори в списъка на четата ме няма.
— Все по същите причини?
— Все по същите причини. Или ти се виждат малки, тате?
— Сгрява ми сърцето, че така се грижиш за нас, Иване. Пък иначе… Какво да кажа? Иначе едно гайле повече или по-малко, все тая. — Кратко замълчаване. — Е, започва ли „битката за милата ни свобода“?
— Войводата вярва, че започва. Дори закон за народното въстание приехме. Но мен ми се струва, че рано е да се надеем на свобода.
— Благодаря ти, сине.
— Не разбирам за какво ми благодариш. След това мое дълго и предълго мълчание аз мислех, че съм заслужил само укори…
— За друго ми беше мисълта. За последните ти думи. Зер нещо такова казах и аз на Панайот, пък… Е, друго е да знае човек, че не е сам в оценката си. — Ново замълчаване. — Какво ще правиш, когато завърши походът ви?
— Ще се върна в Кавказ, тате. И ако началството не ми е много сърдито, ще поема отново службата си. Впрочем много се надявам, че полковник Кишелски и сега ще ми подаде ръка.
— И пак ли ще потънеш в мълчание?
Виновно отместване на погледа.
— Пак. Повярвай ми, тате, така е по-добре, по-разумно.
— И ще ме държиш в предишната черна неизвестност?
— Нека да се уговорим така: нямаш ли вест от мене, значи съм жив; получиш ли вест, тя ще бъде не от мен, а от Кишелски или друг от моите приятели-българи. Нали разбираш какво искам да кажа?
— При скитането ти по света да се е кръстосал пътят ти с пътя на нашия Найден?
— Не го видях, но във Влашко научих, че е жив и здрав. И на голяма почит сред нашите революционери е — и заради честния му характер, и за непримиримостта му към робията, и за знанията, дето е получил в Легията.
— Прегърни го от всички нас, ако се случи да го видиш. И му кажи, че мястото му в сърцата ни си е непокътнато. — Иван кимна. — И друго му кажи, нищо, че то ще го огорчи. От Златина все още няма хабер.
— Коя е Златина, тате?
— Остави, нека не ровим в чуждите горести. А ти, Иване? Ти женен ли си?
— Знаеш ли как отговарям на този въпрос? — усмихна се Иван. — Че съм венчан за България и… завинаги. Независимо че служа под друго знаме и през планини и морета от родината.
Старецът помисли върху думите му.
— Прав си и не си прав — каза. — Онези, които любят с цялото си сърце България, не трябва да са непременно отшелници. Да се раждат, отглеждат и възпитават деца също е служене на България, сине. — Той почака за отговор, но Иван замълча, само се размърда притеснено. — Какво? Да не си решил да…?
— Погледни през джамчето, навънка е вече нощ, тате. О, как бързо текат часовете, когато…
— Наистина ли си решил да слезеш в Сливен, Иване?
— Горе почти гладуваме — сви силните си рамене Иван. — Мога ли да оставя другарите и утре да изкарат без залък хляб?
— Грешно ме разбра, сине. Не можеше ли друг да слезе в града или верен човек да изнесе храната? Помисляш ли си какво ще да стане, ако турчин или продажен християнин те познае?
369
Иван Попкиров Кишелски (1820–1881) от Котел, първи български генерал (на руска служба). Следвал в Киевския университет, участвувал в Кримската война като доброволец, където се отличил с храбростта си и бил отличен с офицерско звание. Служил на различни места в Русия, като достигнал чин генерал. Винаги следял и съдействувал на българската революционна борба, помагал при образуването на четите. Автор на първото българско военно съчинение — „Ръководство за успешен бой с турците“ (Букурещ 1876). По време на Освободителната война съдействувал за формирането на Българското опълчение и бил на разположение на Временното руско управление в България. След Освобождението бил губернатор във Видин и Варна.