Преди да отговори, Иван се почука многозначително по джоба на потурите. Къде бе виждал Бяно човек да прави същия жест? Порови се в по-скритите гънки на паметта си. И си спомни — нещо подобно имаше обичай да прави и Ивановият баща, Мавроди Коджакара.
— За такава среща съм готов — каза Иван. — Не пожелавам на нито една черна душа да ме познае… Не ме разбирай грешно, тате. Не съм нито бабаит, нито лекомислен. Но… но аз просто не мога да не сляза в Сливен, тате. Как да съм тук, на един хвърлей място, и да не видя и прегърна Боян и Руска, които толкоз години не са излизали нито за ден от мисълта ми? Мога ли и да не целуна десницата на даскал Добри, учителя ми?
— Ами че нали аз нему дължа, речи го, толкова колкото и на тебе, за да стана туй, което съм.
Бяно не намери дума да възрази: има закони на човещината, които затъмняват обикновените закони на разума.
— Ще те видя ли пак, Иване? — попита само.
— Иска ли питане, тате? Ти не лягай тази нощ — което и време да е, аз ще ти се обадя, когато се прибирам нагоре.
Старият човек едва-едва се усмихна — стори му се някак нелепа мисълта, че след ден на вълнения като днешния той изобщо би могъл да заспи.
12.
Боже мой, какъв кошмар!…
Да получиш толкова удари в един само ден, да присъствуваш, когато всичко, което те е окриляло напоследък, се сгромолясва пред очите ти — трябва наистина да си един Панайот Хитов, за да не полудееш!
Започна се със завръщането на Дядо Желю и неговата малка четица. Зарадваха им се, пък подвойводата, навъсен като ноемврийски облак под Карандила, с равен и студен като градешки камък глас доложи: дружината на Филип Тотю не съществувала, нека не я чакат повече, разгромена била тя при село Върбовка.
— Разгромена? — слиса се Панайот Хитов. — Та нали за да е разгромена, първо е трябвало да бъде открита?
Дядо Желю вдигна рамене — никой не разбра каква мисъл скри зад това движение. А вместо него се обади писарят Иван Кършовски:
— Войводи има много, ала не всички са Панайот Хитовци…
Друг път тези думи навярно щяха да поласкаят войводата, но сега изобщо не стигнаха до сърцето му — грижата и объркването ги удавиха.
— Разкажете щото сте научили — нареди късо.
Разказаха — нему и на останалите. Лошо и добро, нищо не пропуснаха: и за юнашкото държане на бойците казаха, и за доброто управляване на боя, и за големите загуби, и за потреса, който е обхванал турците след тази битка.
— А Филип Тотю? — попита нетърпеливо войводата. — Четата?
— Филип Тотю се измъкнал цял и невредим. И с него — онова, което е останало от четата. — Дядо Желю заби поглед в земята. — Лошото е, че не е останало много. Казват: една дузина. Ама ако са и половината, пак трябва да речем едно „Берекет версин“370.
— О, господи! — изпъшка Панайот Хитов. После без усилие възвърна обичайната си коравина. — Станалото — станало, туй ще река аз. Тотю е направил, щото е можал. Ние пък да правим онова, което си е наш пай от работата.
И тайничко в себе си се надяваше, че с това просто е прехвърлил черната страница. Но не е било писано да се сбъдне неизказаното му пожелание. Тъкмо се бяха разположили да изядат скромния си обед, когато при тях дойдоха четирима — котленецът Цонко войвода и още три момчета от неговите. Даже и да не гледаха така посрамено и гузно, видът им пак достатъчно красноречиво подсказваше какво имаха да кажат: бяха одърпани, почти парцаливи, кой без калпак, кой без гулия, кой с повредена пушка, а всичките неумити, брадясали, изпосталели, с щръкнали от глад кости по лицата.
— Войводо — едва доловимо изрече Цонко, когато се изправиха посред смълчания кръг на дружината, — само това ти водя от людете, които ми повери…
— Що думаш… — обади се с нотка на ужас някой от околните. А друг добави:
— От дванайсетмина само четворица!?!…
— Така е, братя. — Гласът на Цонко се давеше в сълзи. — Удариха ни с голяма сила и ни попиляха.
— А останалите момчета? — попита трети глас от дружината.
— Нямам вест за тях. — Злополучният новопроизведен войвода се прекръсти. — Но тъй както ни преследваха, не ми се вярва някой…
Не довърши. Но всички разбраха неизреченото.
— Разкажи всичко поред! — за пръв път проговори Панайот Хитов. В тази изминала минута гърлото му сякаш бе станало челичено.
Нямаше много за разказване. Преди четири дни Садък паша Чайковски с целия си алай…
— Кой? Кой? — смаяно го прекъсна войводата.