Всички трепнаха, единствен само Димитър Калъчлията се удържа — сякаш камък беше неговото, не човешко лице. И като поиска потвърждение, той не вложи в гласа си нищо повече извън въпроса — нито изненада, нито любопитство.
— Не чух добре. Али ефенди ли рече?
— Същият. Тъй ни обади Топчи Ахмед.
— Ти комай спомена името Мюстеджеб?… — по прежному равно продължи да разпитва войводата, като се преструваше на объркан.
— Лошо си ме разбрал, войводо. Пусията е проводена от Али ефенди, пък нейната плячка трябва да бъде Коджа Мюстеджеб из Сливен. Ако си шетал повече по тези места, непременно ще си чувал за него. Че той е дошъл до гуша нам, на правоверните, ала дваж или триж повече на вас, християните.
— Защо кадията е повелил тук да редите пусия, когато можеше да прати двамина измежду вас до дома на Мюстеджеб и да му го заведете ей така, по донове?
— Това, виж, не мога да ти кажа — рече Рюстем Айдъноглу и отново се усети, че не си кривеше душата, не хитруваше. — Нам само наредиха да теглим куршума на Коджа Мюстеджеб и без много-много шум да го заровим някъде. От това думичка повече не зная, войводо. Ама като се замислям сега, и мен ми се вижда чудно, дето чакаме като… — той щеше да каже „като кайдути“, но навреме се спря, — като кеседжии по овразите, вместо да спипаме проклетника в бащината му къща.
Видя се, че повече нямаше какво да се измъкне от пленника.
— Паско!
— Заповядай, войводо.
— Остани тук и пази нашия човек. Ние ще се посъветваме тъдява.
Оттеглиха се на двайсетина крачки и Димитър Калъчлията се обърна към цялата дружина:
— Всички го чухте. Що ще речете по тази работа?
— Не знам за другите, ама аз нищо не проумявам, войводо — обади се пръв Кючук Стоян. Той беше дребен на ръст и на това дължеше прякора си43, но в битките съвсем не беше според боя си; цялото му име беше Стоян Добрев Делимомоолу, от с. Чанакчии44. И той като войводата бе започнал „занаята“ като ученик на прославения Бойчо, но сетне, когато дружините се нароиха, остана при Димитра.
— Какво да правим нататък?
— Ако питаш мене — тежко, както подобаваше на един байрактар, произнесе Злати Конарчето, — да си оберем чукалата и да се измитаме. — И обясни: — Когато видя вълците да се сдавят помежду си, не съм аз човекът, който ще им попречи.
— Прав е Злати — дружно потвърдиха неколцина. — Нека оставим гаджалите да се колят, пък белки се свършат…
— Тъй да е! — реши Димитър Калъчлията. — Само ще им приберем конете — оттук ще ударим чак към Чумерна на запад, няма смисъл да бием пътя пеш. Пък и онези иначе може да ни преследват. Хайде!
Върнаха се и войводата повтори на Рюстем Айдъноглу, че няма намерение да посяга на живота му. Добави обаче и намерението си да го освободи от необходимостта да пази добичетата. Турчинът не се изненада, че хайдутите ще задигнат конете, сякаш го прие като нещо, което се подразбираше от само себе си. И ако отвори уста, то беше за нещо, което дружината не бе предвидила:
— Благодаря, че не посегна на животеца ми, войводо — каза. — Само една молбица ще имам към тебе. Вържете ме хей на това дърво.
— Аха! — позасмя се Калъчлията. — Да излезе, че…
— Тъй де. Едно е да разправям, че десет души са се нахвърлили вкупом върху мене и са ме надвили, друго — че съм ви изпращал с махане на шарена кърпа… Ей сега, само да пийна малко водица и връзвайте. И не стягайте дип много.
Изпълниха необикновената му молба даже с удоволствие — все пак така се подсигуряваха, че поне за известно време Топчи Ахмед и тайфата му няма да са известени за нападението. После яхнаха по един кон, напъдиха другите и поеха по само на тях познати пътеки към запад.
13.
Започна новият ден, а той, слава богу, не беше смутени размирен като предишния.
Като във всеки обикновен делник Добри Желязков стана рано, избръсна се и закуси, после, както правеше винаги, се облече грижливо — „създателят и собственикът на единствената в цялата Османска империя, фабрика не може да ходил как да е“, обичаше да казва той. И наистина, като застана пред голямото кристално огледало (беше си го доставил с кораб чак от Венеция), срещу него се изправи един човек с безупречна външност: едър и личен мъж с руси, вече силно побелели коси, и светли сини очи, добре разресани гъсти мустаци, а челото му високо и широко, лъскаво — чело, зад което няма място за дребни мисли и дребни желания. Облеклото му, и то бе такова, че отдалече да го забележиш, да го различиш: носеше алафранга дрехи, с панталони, натикани в меки черни ботуши, горе синьо сетре и жилетка, бяла яка и вратовръзка, а отдясно на феса — златно чилинче (така казваха по онова време на значките, дето не се продаваха свободно, а се получаваха като белег на почетна принадлежност към нещо); чилинчета на високите пискюлии фесове носеха всички работници от фабриката — „хаврикаджиите“, както ги зовяха тогаз по сливенски, — ала те бяха пиринчени, златно беше само Добри-Желязковото и пак само неговото имаше отгоре коронка със сплетени под нея стан и ножици. Огледа се Фабрикаджията и остана доволен от себе си — преди тридесет години, когато беше само бедно абаджийче от Ново село, в бляновете си, подхранвани от безмерната му жажда за успех, той се виждаше ако не точно в този каяфет, то все пак винаги по-различен от другите, с външен израз на постигнатото, на завоюваното с ум, сърце и труд.