… А късно привечер заптиетата докараха каруцата. В нея с прерязани вратове лежаха тримата — Евтим, Йосиф и Вълю. В смъртта нямаше различие помежду им, лежаха един до друг, като равни.
Не беше малко произшествие, та вдигнаха от постелята чак мютесарифа и той лично пое истиндака. Първата им мисъл беше, че заптиетата-пазачи са свършили туй грозно дело от лакомия за богатството на чорбаджията и неговия син. И макар те да твърдяха обратното, затвориха ги, че дори и приложиха върху тях някои от обичайните похвати за изтръгване на истината. Проводиха и хора до мястото, което двамата посочваха. И накрая се увериха, че заптиетата са говорели право. Когато са минавали гората между Джиново и Кадъкьой402, при големия завой, на тях ударила шайка башибозуци. Заптиетата стреляли насреща им (това, виж, не беше вярно, цевите на пушките им не бяха опушени), пък сетне, като видели безсмислието на съпротивата — ония били повече от дузина!, — обърнали конете и побягнали. Когато се престрашили да отидат да разберат що е станало, шайкаджиите били свършили своето… Което означаваше: хората заклани, а от парите — нито следа…
Трите жертви погребаха в един ден. Зад ковчезите на Евтим и Йосиф крачеха само двама души — Таша и Панайот Минков, който представляваше църковната община. Очите и на двамата бяха сухи.
А на другото погребение надойде много народ — цял Клуцохор се бе стекъл да изпрати горкия измекярин Вълю, който тъй и не можа да се нарадва на младата си невеста.
Привечер след погребенията от двора на Евтим и Йосиф Димитрови се издигна синьо-черен пушек. Услужливи съседи затропаха на дворната врата да предложат помощта си, но никой не им отвори. Накачиха се по дървета и покриви и надникнаха зад дувара. Таша Йосифова гореше някакви дебели тефтери.
10.
Лицата, които нахлуха в България, се бият с невероятно ожесточение… Въстаниците са много добре командувани и много дисциплинирани…
И още една нощ на безсъние и непосилно напрежение!…
Отлепѝ крак от земята. Изнеси го напред. Стъпил ли е? Тогаз повдигни другия. Ето, сторена е още една крачка. Не позволявай на клепачите ти да се слепят. Хайде, отлепѝ пак крак. Не, не е олово налято в цървулите ти, просто е умората. Направи още една крачка!…
Не вървеше четата, а пълзеше. Вече и онези, които имаха зад себе си години опит в хайдушкия живот и хайдушкото ходене, също и те едва се влачеха. И само две опори крепяха нещастниците: демоничната воля на Хаджията, който ги предвождаше мълчаливо, и ласкавата утешителност на Стефановите думи, с които на уста той обхождаше колоната и подкрепяше най-отпадналите.
На разсъмване отминаха едно село, което някои познаваха — Горни Турчета403. А малко по-късно „авангардата“ доложи за двадесетина въоръжени турци, които дебнели покрай пътя. Ванката Христович се разпореди, нападнаха турците от две страни и ги изловиха тихомълком, без да пукне пушка. Не бяха черкези, дори башибозук не бяха, а селяни, за които си личеше, че не са много „на ти“ с пушките и ятаганите.
— Пратени сме да вардим — простодушно отговориха те на въпроса на Караджата.
Четниците се приготвиха да сва̀лят глави, дори Стефан Караджа не бе далеч от тази мисъл, но най-неочаквано Хаджи Димитър забрани:
— Не е голям мурафет, ако вземем да ги избием. Няма да ги свършим, пък и това не е кавалерско.
И стана така, че тези, които вече дни и нощи крачеха гладни, изтощени, преследвани, застигани непрекъснато от турски куршуми, освободиха пленниците си, „защото не беше кавалерско“!404
Продължиха на юг. То вече не беше поход, а мъчително влачене подир войводата. Залитаха, поваляха се, заспиваха прави и се събуждаха, когато се препънеха и се сгромолясваха на коравата земя, лазеха на четири крака по височините, ала Хаджията и Караджата бяха казали: „Напред към закрилницата Стара планина!“ и те — призраци, а не хора пъплеха неспирно. Носени не толкова от краката, колкото от юначните си воли.
В една кошара българи-овчари позалъгаха стомасите им с малко мляко и сирене, подариха им и няколко агнета. Запалиха огньове, за да опекат месото, но не било писано поне веднъж да се нахранят като хората — не бяха още кусали месцето, когато дотича един от предните постове и доложи кратко:
— Потеря!
Ръцете от само себе си легнаха върху кондаците на пушките. Изтощените до смърт тела се надигнаха.