Препирнята като че отиваше към изостряне и задълбочаване, обаче случи се, че я прекъсна човек, чието име хич не беше сред общинарите — едно набито и кръглолико десетинагодишно момче с едновременно кръвнишки и присмехулен израз в очите. То нахлу безцеремонно в метоха, не обърна никакво внимание на кмета и другите общинари, а благоволи да види и да заговори единствено Бяно Абаджи:
— Ставай, чичо Бяно! — започна направо. — Тате ме проводи за тебе, бежешком да те водя при вашите.
— Що се е случило? — трепна Бяно и неволно се изправи на крака — в онези времена подобно повикване можеше да бъде и за най-страшното.
— Не знам — все тъй накъсо рече момчето; говореше като за голяма злина, пък нещо в погледа му се смееше неудържимо. — Тате каза само да те заведа, нищо повече не ми обади.
Бяно се запъти към вратата, съпроводен от малкия. Заедно с него се надигнаха също Кутьо Ганчев и Панайот Минков.
— Позволи ни да те придружим — предложи за двамата Кутьо. — Амчи то, не дай боже, погледнеш, че потрябват и две десници като нашите…
Бяно само ги повика с ръка и забърза надолу по стълбите.
Когато четиримата излязоха, Евтим попита:
— Що ли може да се е случило на Силдаровците? — В гласа му можеше да се открие любопитство, не и тревога. — Усетих нещо недобро в това повикване…
Йоргаки чорбаджи не намери за необходимо да поеме подхванатата приказка. И попита:
— Абе туй момче не беше ли Димитър, един от синовете на Кебеджията?
— Същият — потвърди Евтим. — И хем е божигробски хаджия. — „Божигробски“, защото имаше и „яръмхаджии“, които бяха ходили на поклонение само до Света гора и се бяха черкували в Зограф или Хилендар.
— Хубав хаджия! — повиши глас Йоргаки. — От таквиз дяволите бягат, ама и ангелите.
— Защо? — подсмихна се насреща му Евтим. — Що е сторило момчето?
— Преди години още, когато беше колкото един палец, извърши едно злочинство на имота ми, та работата опря чак да се оплача от него на баща му. И какво, мислиш, последва? Както бях с приятели в кафенето, този същият хаджи Димитър показа глава през прозорчето, огледа ни и каза с глас, дето тръпки да те побият: „Вий ма ковладите на баща ми, ама да знаете — един ден всичките ще ви изколя!…“ Не, не е до смях работата, Евтиме. Иди надолу по Куруча. Там катаден този хългъзник води обесници като него и къде по-големи да се бият с турчетата. Ама че в битките им пострадва хорски имот и човешки труд, не щат и да знаят. Ако не вярваш, иди да видиш моята бахча и кьошка ми — направиха ги на дармадан, и то пред очите ми. Като го гледахме тогаз този твой божигробски хаджия, хаджи Гендо рече за него: „В очите на туй дете се вижда жив хайдутин и кеседжия.“ И да знаеш — името ми да не е Йоргаки, ако предсказанието хаджи-Гендово не се сбъдне. Ще пропищи Балканът от хаджи Димитра, че и ние заедно с него…49
Тримата мъже и момчето изминаха тичешком пътя до Кафтанджийската махала и връхлетяха в дома на Бяно. Викаха, обиколиха собите, вкъщито, избите — никаква жива душа. Когато учудването и уплахата вече напълно ги завладяна, хаджи Димитър, се плесна карагьозчийски по челото и чак сега се досети да каже:
— Ама как забравих и аз, чичо Бяно! Тате рече не за тук — горе, на долапа ти да те водя.
Бяно Абаджи само го изгледа гневно. Панайот Минков изруга. А Кутьо Ганчев „опали“ врата му с един шамар. Нито един от тези отзвуци на несполучливата шега не направи впечатление на момчето.
Задъхани, плувнали в пот, с преплитащи се от умора крака, около час по-късно четиримата вече наближаваха към долапа. Поспираше им се за глътка въздух, но отгоре до ушите им достигна неясна гълчава, която ги пришпори да изминат в бяг и последните стотина крачки. Бяно с разтреперани от вълнение ръце раздели клоните на отдавна неподкастрените шубраци, които образуваха нещо като жив плет около долапа и равната площадка на сергията50, протегна врат и се огледа. Беше вътрешно готов да види всичко, само не и това, което се разкри пред очите му — на позачистената сергия бе застлани двадесетина крачки дълга трапеза, а около нея, обхванати от най-весело настроение, на земята седяха много, три или четири дузини, хора, които бяха все от близки по-близки на Бяновото сърце. През размътения си от пот и влага поглед той различи най-напред своите, по-нататък Трънка със синовете, Добри Желязков с цялото домочадие, далечната му рода Стойко Раковалъ от Котел с неколцина непознати, трябва да бяха син, дъщери и зетьове… По-нататък Бяно не можа да огледа. От трапезата го съзряха, всички наскачаха на крака, радостни викове, като „Ето го празникаря!…“ и „Сторете място на главния!…“ огласиха „Барите“, стигнаха нагоре до, „Кутелка“, „Кьошковете“ и „Кара-кютюк“, отекнаха многократно и се върнаха обратно. Яна изтича към него, нема̀ търпение да избиколи, а се промуши направо през храстите и положи русата глава с белия кичур на гърдите му; в онези времена на безмерна сдържаност във външната изява на отношенията тя навярно бе единствената сливенка, способна така, на показ, да прояви бликащата в гърдите й нежност.
48
Случката и поговорката са автентични, но с едно малко отклонение — онзи, който е счупил бърдака, не е бил Бяно Силдаров, а друг „един торлак от рода Бовчоолар“; срв. Д-р Георги Миркович. Униатското движение по черковния въпрос. Сливен, 1897.
49
Описаните тук, а също и на няколко места по-нататък в книгата случаи от детството на Хаджи Димитър са автентични, включително заканата му към чорбаджиите и предсказанието на хаджи Гендо. Срв. Захари Стоянов. Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата. Пловдив, 1885, също Д-р Симеон Табаков. История на град Сливен, т. ІІ, С., 1924.
50
В случая думата сергия се отнася за равната площадка край долапите — тепавици или бари, — които служат да се простират на тях за съхнене мокрите шаеци, губерите или другите тъкани.