Как го беше постигнал?
Бяно помнеше, когато двамата с Добри се разделиха в страшните дни на Преселението. За преживелиците му до връщането на Добри четири години по-късно в Сливен знаеше малко, и то главно от други хора — самият Добри не обичаше да разказва за този период от живота си и обикновено ловко го заобикаляше. А тя, неговата, била такава. Като стигнал до Бургас, натоварил се заедно с други преселници на руски кораби и след четири денонощия плаване се озовал в Севастопол — град, който съвсем наскоро, само след три-четири години, нямаше да слиза от устата на хората по света. Тук Добри срещнал друга една преселница от родния Сливен, вдовишката дъщеря Марийка Янакиева, оженил се за нея и година по-късно се родил синът им Иванчо. Марийка донесла прилична зестра на мъжа си, той подхванал търговия и както умеел да не пести силите си, скоро се замогнал. Но него не го блазнело попрището на преуспял севастополски търговец, сърцето му все го теглело към ткалата и машините. И Добри се решил на ново преселение — в 1833 година се прехвърлил със семейството в Екатеринослав, за да има пред очи голямата тамошна текстилна фабрика, да изучи изтънко целия сложен процес на производството й. Той направил даже нещо повече — плащайки луди подкупи, сполучил да вземе точни образци от всички по-„тънки“ съоръжения на фабриката, завил ги обилно в юлма (тъй казваха тогава на скубаната вълна) и ги натоварил в големи кожени чували. И тогава — отново в поробеното Българско, отново в родния Сливен!…
Оттук нататък Бяно отново беше станал свидетел на Добревото въздигане. Настани се той в майчината на жена си къща в Мангърската махала52 и в двора й вдигна работилница — не беше от малките, но не можеше да се нарече и голяма. И не бързаше да вади „алеатите“ от кожените чували: започна с хитроумен дарак, каран от кон, който спомогна бързо да се наплати за пътя от Русия и за построяването на работилницата — жените видяха удобството от разчепкването на неговия дарак, та пред дома му винаги се точеше опашка от мющерийки… Докато даракът разчепкваше хорската вълна и сипеше в джобовете му купища грошове, в другата част на сградата Добри Желязков сглоби първите си „фабрични“ станове и захвана да произвежда по малко сукно и по повечко — онези килимчета, върху които коленичат мюсюлманите, когато произнасят петте си дневни молитви.
Дали беше усетил погледа на Бяно върху себе си, или просто тъй беше дошло, но Добри се обърна, срещна очите му, пък се ухили широко, свали високия фес със златното чилинче и го помаха над главата си. Бяно му отговори с размахване на калпака. И едва след този разменен поздрав си каза, че навярно той не беше само израз на задоволство от кръстосалите се погледи, а знак, че Фабрикаджията е уредил и назначението на Боян и при майка му. Тази мисъл го накара да се сепне за миг — ако още от началото знаеше, че поздравът е за превръщането на Боян в „хаврикаджия“, щеше ли да му отвърне по същия начин? Поразмисли, пък дълбоко в себе си се оневини: синът бе станал мъж и за него беше вече право и дълг сам да решава съдбата си. Пък в края на краищата дано да е за добре — ето самият Добри как постигна чрез фабриката всичко, съвсем всичко, към което открай време се бе стремила тщеславната му душа…
Като си каза това, Бяно внезапно почувствува една ледена мисъл да вкочанява сърцето му. Беше уплаха, смразяваща уплаха за приятеля от младостта: Добри беше постигнал всичко, да, завоюва върха на стремежите си, а нали след достигането на върха за човека има само един път — надолу… Бяно разтърси глава и се помъчи да прогони тази мисъл. И се насили да види отново Добри във времето, когато все още с разкървавени нокти и неудържим устрем се качваше нагоре.
Така беше, сукното и килимчетата бяха напълнили джобовете му и му бяха създали име. Не закъсняха да се проявят и тукашните завистници — насъскаха срещу него местните управници, донесоха чак и в Цариград. Боже, как ли са се скъсали от яд мюзевирджиите (Добри не го бе разбрал, но техен вдъхновител и главатар бе, разбира се, Евтим Димитров) за безразсъдната им постъпка да известят в столицата! Защото съобщението, че „един наш неправоверен поданик из Сливен на име Добри едичий си — турците твърде трудно изговаряха Желязков или Желязкоолу — захванал да тъче сукно, което може да дели мегдан с европейското“ не само че не развихри омраза, а обратното — събуди изключителен интерес. И вместо грозна казън и гневни гръмотевици, от Стамбул се получи друго — покана към „уста Добри“ да покаже, щото е постигнал с ръцете и акъла си. Цялото същество на някогашното новоселско шекерджийче възликува, но се и стегна като пред съдбовен скок — Добри безпогрешно усети, че настъпваше часът на решителното „или-или“. И той приготви най-добрия си кат дрехи, натовари на коня два „пастафа“ сукно, синьо и червено, прегърна Марийка и невръстния Иванчо и смушка махмузи — отиваше в Цариград, за да завоюва мечтата на живота си.
52
Къщата, макар и многократно преправяна, съществува и днес в Сливен, на ул. „Иречек“ 12, напоследък бе реставрирана много представително.