— Вземи, щото си решил да вземеш — каза. — Като съм търговец, не съм и товарач на стоката.
Той наистина бе сполучил да обуздае напиращия в сърцето му гняв. Но Топчи Ахмед очевидно не го разбираше, та не посмя да се заеме сам с работата, а повика двете заптиета пред вратата да вдигнат шилетата, докато сам остана настрана с ръце върху дръжките на пищовите. Напразна предпазливост — докато траеше този пореден обир на касапницата, Панайот нито помръдна, нито произнесе дума. Обаче щом тези пладнешки разбойници си отидоха, той удари ключа на дюкяна и почти затича надолу, към средата на града.
В метоха завари само двама от общинарите — кмета Йоргаки и Панайот Минков. Разказа им на един дъх каквото се бе случило, навря в очите им и рабоша на конака, по който, кажи го, вече не оставаше място за нови черти (Панайот Хитов беше неграмотен, та не водеше тефтер за борчовете, а ги бележеше на рабоши). И поиска помощта на общината.
— Вярвам ти на всяка дума, Панайоте — каза Йоргаки чорбаджи, след като го изслуша. — Ама хайде постави се на мое място и отсъди сам мога ли да сторя нещо в твоя закрила и що да бъде то.
— Ако вие, общинарите, и най-вече ти, кмете, не знаете как да спасите един сливналия-християнин от разорение, какъв избор остава нам? Или да си метнем въжето на врата, или да хванем Балкана…
— Шшшшт! — сепнато го прекъсна чорбаджията. — Таквиз неща не се мислят, Панайоте, а още по-малко се говорят.
— А да се търпят кражбите на онези, дето уж трябва да ни пазят от крадците, туй може, нали? — запрати в лицето му Панайот.
— Не искам да мислиш, че се измъквам фарисейски от просбата ти, адаш — намеси се примирително Панайот Минков, — но и аз не виждам какво е в силите на общината да стори в твоя закрила. — Да се оплачем в конака или на Мехмед Салих бей? Ами че туй е да се жалваш на самия крадец за извършената от него кражба. — Той замислено приглади добре поддържаните си мустаци. — Сега ми минава такава мисъл през ума. Защо ти, адаш, не отидеш да се жалваш на Али ефенди?
— Вярно! — побърза да се присъедини Йоргаки, усетил в думите на Панайот Минков изход от острите нападки на младия касапин. — Кадията нали е за това — да бди за законността.
— При този душевадец аз не отивам — мрачно заяви Панайот Хитов. — Даже да се видя гол като тояга, пак няма да почукам на вратата на Али ефенди. — И като видя въпросителните погледи на двамата, добави: — Онуй момче, дето го заклаха на Аба пазар само загдето не пожела да се откаже от вярата си, помните ли? Димитър, тъй беше името му. А онзи, който му взе душата, беше Али ефенди. Десетгодишен бях тогава, но се заклех пред трупа на момчето, що се мяташе като кокошка с откъсната глава по прахоляците, че ако някой ден се срещна с кадията, то ще е само да потърся сметка за това негово злочинство69.
— Виждаш ли? — разпери меките си длани Йоргаки чорбаджи. — Ти отказваш да се жалваш при Али ефенди, ние сме безпомощни от конака да искаме справедливост срещу самия конак…
Панайот отиде до вратата на метоха, но там спря, завъртя се на пети и впи кръвнишки поглед в очите на кмета.
— Измихте си ръцете — каза. — Точно като онзи, как му беше името, дето предал Исуса. Ама когато тъй хубаво знаете да си измивате ръцете, не се вайкайте сетне, когато българи от вашата община поемат онзи път, по който на неправдата се отвръща с неправда и на кръвта — с кръв, с читашка кръв. — Защото тогава такива като Али ефенди го пишат на вас на задника, нали?
И затръшна вратата след себе си.
8.
— Дълго премислях, Бяно, всякак оглеждах работата — най-добре е Иван да не научава истината.
— И да продължи да вярва, че е наш, мой и на Яна, син? — Другият потвърди — скръбно, но без колебание. — Не те разбирам, Мавроди. Обиколил си половината свят да го търсиш, бащиното ти сърце е преливало от горест и от желание да го притиснеш до гърдите си, пък сега, когато съдбата най-сетне ви събра…
Гостът поклати глава и от това снежните му коси се люшнаха насам-натам върху раменете.
— Пак искам да го притисна до гърдите си — каза. — И ми е свиден тъй, че да рече някой да ми предложи, готов съм главата си на дръвника да сложа или да изгоря като факла на кладата, само и само той да върви напред със сполука. Не искам бащината ми обич да е себелюбива, Бяно. А тя ще е себелюбива, ако се разкрия пред момчето…
69
Случката, която се споменава тук, не се съдържа в нито една от двете познати автобиографии на Панайот Хитов. За нея разказва само старият сливналия Стефан С. Султанов („При стария поборник“, в. Сливенско дело от 11.12.1980), и то като научена лично от устата на Хитов. Ето съответния откъс от спомена му (разказан в пряка реч от Панайот Хитов):
„Али ефенди… беше кадия в Сливен, но не съдеше по право. Българин ли си, и прав да бъдеш, пак ще те изкара виновен… Омразен човек! Омразен и лош! А пък аз… намразих го още като дете. Тогава той осъди едно наше момче, загдето отказало да се потурчи. Момчето се казваше Димитър. Туй беше в края на януари 1841 година. Изкараха момчето полуголо от затвора. Гърбът му беше син и кървав. С огън го горили. На места кожата му бе одрана. Ноктите на ръцете и краката му бяха изкъртени с клещи. Много мъки изживяло момчето, но не отстъпало, държало си на своето. Доведоха го на Аба пазар. Изкачиха го на едно високо място, да го видят всички. Аз бях кацнал на върха на салкъма. С ушите си чух, когато джелатинът му каза: «Момче, помисли за себе си! Спаси главата си! Млад си още, язък за тебе! Приеми нашата вяра и туйто! Не се погубвай…»
Отиде при него и кадията Али ефенди:
— Димитре, от тебе зависи да те пуснем още сега. Такова е нареждането на падишаха. Кажи, приемаш ли чалмата?
Димитър го изгледа с погнуса и го заплю.
Джелатинът отсече главата му. Бликна кръв. Аз скочих от салкъма и хукнах към дома. Заклех се още тогава, порасна ли, ще отмъстя за Димитър.“
Този разказ не се подкрепя от никакви други документи от епохата, нито от издирванията на такива сериозни изследователи, като напр. д-р С. Табаков. Тъй като обаче авторът няма основание да се съмнява в добросъвестността на свидетелствуващия Стефан С. Султанов, допуща, че е възможно старият войвода наистина да го е продиктувал на младия си (тогава) почитател като едно допълнително морално оправдание за по-нататъшните си действия срещу Али ефенди. Точно по същите съображения в книгата приехме за достоверна случката с мъченика за вярата Димитър, позовахме се на нея и ще се позовем и по-нататък.