— Ама гърците взели душата на Неофита? — продължаваше все по-разпалено Георги. — Нищо, неговата свята длъжност сега е поета от моя съученик Стоян Михайловски. — По навик от Куру чешме той назоваваше Иларион Макариополски с мирското му име. — Ама щели да изпият и неговата кръв? Аз ще река: нищо, друг ще развее поваленото знаме. И тъй ще върви то от ръка на ръка, докато строшим едната верига, верската и душевната.
— Вярно е — кимна Бяно. — И трябва да се замислим да не изоставаме от борбата и ние. Е, надвихме гърците в училището, това е истина, ала божието слово още се чете на гръцки…
— За училището споменаваш — изчервен от напрежение, поде думата му Георги Раковски. — Направи едно сравнение между училището днес и преди двадесет и пет години. Там, където ние зубрехме „алфа — аз съм ви калфа…“, сега учат физика, учат граматика, учат всеобща и отечествена история, учат всеобща и отечествена география. Направи и друго сравнение, чичо Бяно. С нашите поробители. Мръднали ли са те само една педя по-напред? В медресетата си не тъпчат ли на същото място, където са тъпкали и преди четвърт век, и преди четири столетия? Що се получава? Че турчинът е господар само с камшика и ятагана, пък в попрището на просвещението може само да бърше калта от обувките на своя роб. Това различие също вещае края на робството, братя.
— Господинът също и за това е прав — отново потвърди Мавроди.
— Той е даже повече прав, отколкото сам го съзнава — замислено добави Бяно. — Защото не отчита, че дори ние, възрастните, не сме онези от времето на Заверата и на „Първото Московско“. Почакайте малко!
Той излезе, помая се няколко минути из горния кат на къщата и се върна. В ръцете си държеше един пожълтял лист хартия.
— Запазил съм прогласата, с която нявга обявихме решението за Преселението — каза. — Ще ви прочета само началото:
„Джовапа дету дади мускофския визир на арзухала ни, който се дади на Бургас.
Негова милус мускофския визир, като гледа гулямите трудове и гулямити зарари, дету те мутлак се случват, кога се приселват многу хора, като видя себепите дету ва насилват да притеглити тези зарари и да оставити мемлекетя си…“71
— Разбирате ли какво искам да ви кажа? — продължи Бяно. — Как сме говорили ние преди двайсет години, как говорим сега. Ами че аз мога да се обзаложа, че ако хванем едно десетгодишно момче и му прочетем „джовапа“, то изобщо няма да го разбере. Не че няма никаква турска дума в езика ни; има и ще има и занапред, не може без следа да си живял столетия с някого, но отърсва се той, отърсва се, доколкото може, от турските примески, зазвучава чисто и звънко, както са говорили нашите деди, преди първият османлия да стъпи върху земята ни. А говоренето на „вие“, както в Европата? А това „господине“ в речта ни? Когато на по-млади години чух „вие“ и „господине“, аз за малко да не получа припадък, пък заслушайте се днес — ще ги чуете понявга и между родни братя.72 — Той внимателно сгъна листчето и го положи на пезула до себе си. — Колкото ние сме рипнали на високо, толкова агаларите са затънали надолу. По-рано имаше между тях властители като Тахир ага, дето и в злото бяха като царе и господари, и мъдреци като хаджи Рифат, които преливаха от човещина. Сега всички са една паплач — рушветчии, грабители, затъпели от скотски удоволствия и лентяйство…
Една от редките усмивки се появи върху лицето на Мавроди:
— Знам едного, който е днешният хаджи Рифат. Неговото име е Бяно Абаджи.
— Благодаря ти за добрата дума — отговори сериозно Бяно. — За съжаление тя не е вярна. Хаджи Рифат беше Човек и не делеше другите човеци на свои и чужди, на рая и господари. Докато аз се чувствувам враг на поробителите и според силите си желая да се боря срещу тях.
Георги Раковски прочисти гърлото си и подхвърли многозначително:
— Похвалвам те за онова, което току-що изрече, чичо. Защото свободата напира по всички посоки, но ние трябва да подпомогнем настъпването й. — И уточни: — Не само с възраждането на народностното ни себечувствие, с подема в науката — те са предпоставка, предначално условие за успех. А за същинския успех ще са нужни и мишците ни. — Двамата го изгледаха с любопитство. — Над турската царщина се събират облаци, господа. Бурята няма да се развихри скоро, ще минат месеци или години до началото й, но ние трябва да сме готови за нея.
— Уточни се, Георги — помоли стопанинът. — Не те разбирам ясно.
— Предусеща се в Цариград: Дядо Иван пак ще премери сили с турчина и този път ще го просне в праха завинаги.
71
Текстът автентичен — срв. Библиотека д-р Иван Селимински, кн. ІХ, София, 1928, стр. 66.
72
Автентично — приблизително това е било времето, когато формите „вие“ и „господине“ не само се утвърждават в речника на българина, но понякога вземат и прекомерни размери. За илюстрация ще посочим откъси от писма на сестрите на Раковски до техния брат. Писмо на Неша от 1853 г. започва с: „Почтено те поздравяваме, брате г. Георге, да знаиш как сме живу и здрави и молим бога за ваши здрави“ и завършва: „Аз, покорна ваша сестра Неша Стойкова.“ А писмо на Нанка от 10 юни 1855 е с обръщение „Гуспудине господин Георги Стефану“ и след изложение, в което формите „вие“ и „ти“ са безразборно смесени, завършва с: „Ваша доброжелателка и единоотробна сестра Нанка Стойкова.“.