Щом Чинтулов застана на вратата, разговорите в стаята секнаха веднага и двамата мъже в тъмния ъгъл станаха на крака. Посрещането зарадва младия учител — не защото суетата му бе погъделичкана от вниманието и израза на чинопочитание, а понеже в него той виждаше отговор на първия от въпросите, които го вълнуваха: че другите няма да оспорват мястото и правата му на главен и пръв между тях.
— Добър ден, госпожици и господа поздрави той, като се постара да вложи в гласа си уважение, но не и фамилиарничене. — Моля, заповядайте в другата стая. Тъй като ни предстои не събрание, а малък разговор между колеги, погрижих се да подготвя една малка почерпка…
— А, това вече е нещо! — примлясна многозначително Димитър Инзов и така го направи, че всички се засмяха, включително и Яни Сотиров. Засмя се и Добри Чинтулов, но по други съображения — представи си разочарованието или поне удивлението, което щеше да изпита Злъчката, когато след малко се видеше с чашка чай, а не ракия в ръка.
Заведе ги. Когато се подготвяше за тази среща с колегите, той се бе постарал предварително да донесе онези малко вещи, които, не спестявайки от стипендията, а направо крадейки от залъка си, бе купил в Одеса и пренесъл в Сливен: кръгла масичка на един крак, която в Русия бе известна под френското си име — геридон, четири стола с плетени папурени седалки (доколкото бе чувал, в Сливен имаше столове, внесени чак от Виена, само в домовете на Добри Желязков и на търговците Русчо Миркович и Стефанаки Саръиванов), самовар и няколко чаши за чай. Самовара и чашите той не броеше за своя гордост, а за насъщна необходимост — в Одеса се бе пристрастил към чая и просто му ставаше чоглаво, ако минеше ден без чашка от това питие: точно както за пияча е ракията или за пушача глътката тютюнев дим. Добри настани двете жени, Яни Сотиров и Димитър хаджи Костов на столовете, за Злъчката, като по непретенциозен, и за себе си приготви места на миндера. Наля от самовара и раздаде димящото питие. Веднага пролича, че от петимата само хаджи Коста бе „на ти“ с чая; другите явно не бяха имали случай да се запознаят с него, дори Зарафина Яндова здравата си опари езика, но от себелюбие никой не си го призна.
Как да е изпразниха чашките и хапнаха от курабиите, приготвени за случая от снахата на Добри, жената на брат му Димитър Чинтулов. Едва тогава той се поокашля без нужда и повиши глас:
— Госпожици и господа, драги колеги. — Каза го и веднага съжали — това обръщение, подготвено отнапред, прозвуча изкуствено и надуто, неподходящо за наистина колегиалната атмосфера, която се бе получила. — Изправени сме пред новата учебна година. Старата как да е я приключихме, приключихме я така, както тя бе подхваната миналата есен. Но тази, новата, трябва да стане нова не само по календарному, но и по облик.
— Изяснете се по-добре, господин Чинтулов — предложи Елисава Желева — предложи го уж спокойно, но в тона й се усещаха далечни нотки на докачено самочувствие.
— Не искам да засягам никого — побърза да каже Чинтулов. — Тук в учебното дело е сторено много и не напразно Сливен се сочи за пример навсякъде, където живеят българи — в Турско, във Влашко, даже в далечна Русия. — Е, поувлече се; пазейки чувствата на колегите си, наистина се поувлече — за сливенските училища се говореше с похвала само доколкото едни от първите се бяха отърсили от силом насаждания елинизъм, но като ниво на обучението съвсем не се брояха между челните. Дори Котел, в края на краищата още само село, беше излязъл по-напред благодарение новостите въведени там от сливналията Сава Доброплодни. — Но ние не бива да се поддаваме на самозадоволство, колеги. И да не си затваряме очите пред голата истина, че други са ни изпреварили — Габрово, Трявна, Шумен, Свищов… май станаха доста онези, които са излезли по-близо до културния свят от нас.