— Отбий се до вуйчо си — каза му тя, като му подаваше бохчичка с два топли хляба и още това-онова за ядене. — Нему акълът сече — ще знае какъв съвет да ти даде.
После го прекръсти и целуна по челото. И това беше цялото изпращане на човека, който тръгваше да бере слава и приключения като хайдутин и войвода.
— Ако искаш, остани тук — каза му Бяно Абаджи, след като го изслуша. — Но ако Йоргаки те е издал, турците няма да отминат долапа, да го знаеш. Дори да забравят, Йоргаки чорбаджи ще ги подсети — зер той срещу тебе няма нищо, ала мен открай време ме ненавижда, та няма да изпусне тази сгода.
— И аз тъй мисля, вуйчо. — Докато разговаряха, седнали един до друг малко настрана от долапа, Георги Трънкин се забавляваше да хвърля камъчета по един гърбав клон, кой знае кога довлечен тук от водата; почти с всеки удар го улучваше — така сигурна и спокойна бе ръката му. — Ако не ме намерят у дома и на воденицата, веднага ще похлопат у вас, в Кафтанджийската, — сетне тук…
— Добре, само не виждам къде ще се укриеш… По-рано казваше, че си бил с дружината на Калъчлията. Да, ама Димитровден мина и дружините навярно са разпуснати.
— Разпуснати са, вуйчо, тъй е.
За известно време се умълчаха, та се чуваше само бълбукането на реката и почукването на Георгиевите камъчета върху клона.
— Ако слушаш мене — поде отново Бяно, — иди в Котел при Нанка. Нанка Търпанска, на свако ти Стойко дъщеря му. Тя минава за щура, ала отнася ли се за човек, дето е сторил зло на агаларите, чудо ще направи, но ще го укрие. Пък ти не си кой да е, все рода сме нещо…
— Ще те послушам, вуйчо.
— Гледай да не те видят много хора, когато ще се промъкнеш при нея. Пък аз ще имам грижата да те известя дирят ли те в Сливен или работата се е разминала.
За диренето се разбра още преди Георги да бе стигнал до Котел — не беше се развиделяло, когато една многобройна потеря, водена от бьолюкбашията Топчи Ахмед, не само пристигна, а обърна като ръкав целия долап, че и близката му околност. И все пак това бе нищо в сравнение с извършеното от заптиетата в Сливен и на воденицата. Щом къщите на Никола Аджема и на другите приятели на Георги изглеждаха като изтърбушени, можем да си представим какво ли е било на воденицата или в домовете на Смеденови и на Бяно Абаджи…
Съветът на Бяно се оказа добър — Нанка Търпанска, по баща Стойкова, без никакво колебание прие да укрива в дома си своя далечен сродник Георги Трънкин. Мъжът й, Кръстю Търпански, улегнал и чужд на склонността към приключения, но буден и благороден човек, не се зарадва на неочакваното гостуване, обаче отношенията му с Нанка бяха такива, че не й възрази, с нищо не й попречи. Дори склони да прави заедно с нея скривалище за преследвания от властта Георги, без да даде израз на чувствата, които всъщност изпитваше.
Така Георги прекара в относително безгрижие зимата. Само две неща запълваха и осмисляха времето му — очакването да получи хабер, че войводата Димитър Калъчлията е развял байрак на Агликина поляна, и съставянето на кой от кой по-жесток план за отмъщаване на Йоргаки чорбаджи за неговото издайничество.
Дочака и двете. В средата на април лично хаджи Никола Кебеджията се нарочи уж за някакви свои търговски работи, а всъщност измина пътя до Котел само да извести на Георги, че войводата ще спази обичая и ще събере момчетата си навръх Гергьовден. А нощта срещу „своя“ ден Георги посвети на отмъщението. На свечеряване Нанка го изведе от Котел и като удари по преките пътеки, някъде около полунощ младежът беше в Сливен. Дори не му мина през ум да се обади на своите — единствената му цел беше разплатата.
Огледа къщата на Йоргаки. Нищо не възбуди подозрението му, а сплъстената от кръв коприва се поклащаше мирно на портата на чорбаджията84. В този случай обаче изпитаната магия с копривата не даде плод — злите духове навестиха дома на чорбаджията въпреки нея. Георги извади предварително напоените със смола парцали, запали ги, после с опитна ръка ги запрати към хаета, на стълбите, към сайванта, мутвака… Когато видя, че пламъкът обхваща от всички страни къщата на кмета и огнените езици лизват вече резбата по тавана на кьошка, момъкът стори едно подигравателно темане нататък, пък обърна гръб и пое отново към Балкана.
Откъм дома се разнесоха първите писъци.
2.
Клепала, човешки викове и предупредителни изстрели раздраха сънливостта на заспалия град, дворът на Йоргаки се изпълни с полуоблечени съседи и няколко заптиета от конака, с гълчава до бога, щедро раздавани съвети и викове от рода на „Хайде бе, няма ли кой…“, не липсваха и сеирджии, за които пожарът беше само хубав повод за зяпане и после одумване. Все пак намериха се хора, които изнесоха това-онова от сайванта, останало настрана от по-буйните пламъци, храни и разни претъпкани чували от избата, двама даже сполучиха да изведат прочутите хранени коне на чорбаджията от дама. Но затова пък слугините на Йоргаки, които спяха в отделна пристройка, незасегната от огъня, бяха прицел на особен интерес — побегнали само по долни ризи, те станаха повод на шегобийците да изпробват остроумието си, докато някои позастарели ергени, Савата Сяроолу например, използуваха суматохата, за да ощипят някоя от тях по закръглените задни части — „подвиг“, с който по-късно щяха дълго да се хвалят.
84
М. Д. от Сливен (родом от с. Гледачево), сега живеещ в Москва, разказа на автора следния интересен обичай, вече позабравен и непрактикуван в Сливенския край: когато се коли гергьовското агне, в кръвта му се топи коприва и се окача на портата — да жули и не допуща да преминат злите духове.