В тази именно „килия“ при светлината на главните и на лоената свещ Добри щеше да преживее в бъдеще — даже когато твърде представителният му дом се завършеше и се изпълнеше с живот — най-трепетните си часове, онези, в които щеше да бъде насаме с музата си86.
В тази августовска привечер обаче Чинтулов беше в „килията“ си не с музата, а с любимия си, макар и „таен“ ученик — Иван Силдаров.
— Позволяваш ли ми, учителю, един въпрос? — каза Иван, докато прибираше в торбичката си книгите и тетрадките си.
Добри Чинтулов се разсмя благо и от тази усмивка широкото му лице стана още по-широко. Той разпери комично ръце:
— Нали сложихме точка на уроците, сега вече редът се обръща — ученикът ще изпитва учителя. Казвай си въпроса, Иване!
— Не е изпитване, а само молба за още малко светлинка, учителю. В последните дни ти много наблягаше за отечествената ни история. Може да се рече — до три четвърти от всеки урок беше по история. Пък мен ми се струва, учителю, че на приемния изпит в братска Русия единственото, което със сигурност няма да бъда питан, е за нашата, българската история. Защо тогаз положихме толкова труд и време за нея?
Усмивката угасна върху добродушното лице на учителя. Някое време той се взира с присвитите си късогледи очи в откритите черти на ученика си. После произнесе с глас, в който се прокрадваше недоовладяно вълнение:
— Уроците ние завършихме, Иване, и — да се похваля сам — завършихме ги добре, не, отлично. Като заминеш сега за Русия, на тебе ще ти трябват най-много две години, за да доусвоиш езика, да вземеш приравнителните изпити и наред с тамошните гимназисти да постъпиш в университет.
— За този изпит ми беше думата…
— Чакай, не ме прекъсвай! В подготвителните години и сетне в университета ти няма да бъдеш само ученик и студент, Иване — през цялото време ти ще бъдеш и българин. За мнозина това ще бъде повод да те приемат с обич, втори няма да са чували за нашето отечество, за трети може да е сгоден случай за задявка. Пред всички тях ти ще имаш сладкия дълг да защищаваш името на българите, на България. А защитата ти ще бъде твърде наивна, ако не си въоръжен със знания из великата наша история. Велика, да, нищо че сега сме роби на най-назадничавия от всички народи на Европа. — Учителят помълча малко, пък допълни унесено: — Посветил съм се да подготвям не ученици, а преди всичко българи, тъй схващам аз работата си. — Той сякаш се сепна, израз на стеснение зачерви страните му. И попита припряно: — Кога, казваш, ще поемеш на север?
— До две недели ще мине венчилото на сестра ми. Превърне ли се Руска от Силдарова в Кутьо Ганчева, и „пътника път го чака“, както би рекъл баща ми. Нали и ти ще почетеш празника в рода ни, учителю?
Поприказваха още малко и Иван си тръгна. Останал сам, Добри Чинтулов отвори тетрадките си и се опита да поработи, но не му спореше. Излезе и се поразходи из двора, сетне си стопли нещо и вечеря, отново постоя напразно над отворената тетрадка а онова непредаваемо с думи нещо, което в щастливи мигове даваше крила на духа му, сега упорито не идваше. И Добри седеше сковано на миндерчето си и немигащи очи гледаше играта на пламъчетата в огнището, пък отвъд тях виждаше един дълголик образ със светли очи и венец от златни коси около него…
Нощта вече бе прихлупила родния му град, когато горе, в началото на стълбата към избата, се разнесе чукане. Учителят запали една борина и отиде да посрещне късния гост. Беше приятел — на горното стъпало стоеше поп Станчо и му се усмихваше широко. Здрависаха се и Добри го въведе в „килията“ си. Там поп Станчо не прие да седне, а като човек, който е бил принуден дълго, да сдържа възбудата си, заситни наляво-надясно и заразказва оживено, като придружаваше думите си с такова ръкомахане, че на моменти широките му ръкави сякаш изпълваха от край до край тясната стаичка:
— Щастливец над щастливците си ти, Добре! Даваш ли си сметка, брате, що става през тези дни в нашия Сливен? Мога да го оприличи само на оня топъл лъх през април, който разпуква пъпките на дърветата и пробужда мъртвилото за живот. Не, не, не преувеличавам, бог ми е свидетел! Където и да минеш през града — без значение дали е двора на школото, Аба пазар, или край дюкяните на Мангърската, — отвред ще те посрещне или застигне сал една песен, то ще речеш, че не народ я пее, а цялата божа земя. — Свещеникът запя. Имаше плътен и школуван глас, а каменните стени на „килията“ многократно го усилваха, та наистина се създаваше чудесна заблуда, сякаш вселената е изпълнена от тази мелодия и тези думи:
86
„Килията“ действително е съществувала, и то точно в описания тук вид (размерите, превърнати в метри, са 3,25 дължина, 2,5 ширина и 2,2 височина), който сме заимствували изцяло от статията на Георги Козаров, кмет на Сливен преди половин век, „Писателската килия на Добри Чинтулов“, в. Изток, Сливен, бр. 105 от 19. ХІІ. 1936. В същата статия Г. Козаров говори, че там „някога учителят-поет пред мъждеещия огън и лоена свещ е съчинявал и писал бунтовните си песни, свирил ги на цигулка и пеял с доверените си ученици за широка анонимна разгласа между българите в турската държава. А младежта ги заучаваше и широко разгласяваше“.