— Ти и тъй, и тъй до пролетта няма да стигнеш до покрив — махна му окуражително свещеникът. — А дотогава аз всичко ще ти върна, даже и с горница ако искаш.
— А, горница! — възмути се Добри, без да си дава сметка, че с тези думи всъщност се предаваше. — Аз да не съм лихварин като Али ефенди, че да събирам горници… Само чеее…
Поспориха още малко — все така убедително от страна на поп Станчо и по-неуверено и отстъпчиво от даскала. И как да упорствува, когато само преди минути този предан приятел дари на Добри най-голямото, което може да получи един творец — увереността че творбите му, изстрадани и изтръгвани късче по късче от глъбините на душата, са стигнали до ума и сърцата на хората?
Добри отиде до къщата на брат си и не след дълго се върна с малка кърпа, свита на възел.
— Вътре са петнадесет махмудии — каза, като подаваше вързопчето на приятеля си. — Това прави хиляда и двадесет гроша.
— Да поправя ли готовата разписка или да напиша друга за двадесетте гроша? — попита с нещото по средата между изпълнителност и угодливост свещеникът, докато мушваше парите във вътрешния джоб на расото си. Много по-късно Добри щеше да си спомни, че такава голяма сума той бе прибрал, без да я преброи.
— Щом ти имам вяра за четири хиляди гроша — сви рамене учителят, — за другите двадесет мога да ти вярвам и без разписка…
Поприказваха за това-онова още петнадесетина минути и поп Станчо си тръгна. Когато остана отново сам, учителят подряза фитила и засили пламъчето на свещта, тури на коляно тетрадката си и дълго се взира в последните редове, изписани със ситния му, а широк почерк:
Душата му обаче остана няма, нито една-едничка дума не проблясна в нея. Добри остави тетрадката, пък се опъна на миндерчето и промуши ръце под главата си. Не мислеше нито за недовършената песен, нито за голямата сума, която поп Станчо току-що отмъкна от скромните му спестявания. Иззад затворените си клепачи учителят виждаше своя дом построен и приветлив, с лъщящи джамове на прозорците и саксии с червено мушкато, наредени една до друга до ръба на чардака, а вътре, сияеща от простичко, човешко щастие, нежна и стройна го срещаше Анастасия. И тази въображаема гледка го изпълни с толкова блаженство, че една щастлива усмивка разцъфна под подстриганите мустачки на учителя. И сънят го догони така, с нея на уста…
4.
Да бяха се уговорили, двамата съгледници надали щяха да дойдат така едновременно при дружината, пък те не само не се бяха наговаряли, а идеха от разстояние четири-пет часа здрав мъжки ход един от друг — къде е Чукуралан на север, къде сгушената между високите си баири Ичера… А вестите им — и те противоположни. Братой донасяше, че Бахри Мелят ходжа се вдигнал да ходи в Мека на хаджилък, като водел две каруци с жени, храна и постели и четири катъра с богати дарове и не кесии, а цели товари алтъни, грошове и бели акчета; керванът, охраняван от петима въоръжени до зъби, но с име на бъзливи гавази, поел през село Стара река и Демир капия87 към Сливен. Кольо Ичеранеца пък известяваше, че негов комшия козар снощи видял тайфа турци, водени от прочутия главорез Мустафа Юсменоглу, да застава на пусия при Малкия Джендем; какво са замислили — не знаел никой, но щом се крият около пътя и Мустафата им е начело, нямало да е за добро на пътниците-българи, които в този ден щели да минават към Сливен или от Сливен към Ичера и Градец. Изслушаха ги поред Бойчо войвода и юнаците му и почти не зададоха въпроси за доуточняване — всичко им стана ясно, защото познаваха и ходжата, и сливналията Мустафа Юсменоглу.
Бахри Мелят ходжа бе нещо като некоронован, но всепризнат владетел на три села по отвъдните, северните склонове на Балкана — Ени махле, Чукуралан и Ичме дере88. Този Мохамедов служител се бе прославил като нечуван пладнешки обирджия — под различни предлози смъкваше не по една, а по три кожи от гърбовете на едноверците си, пък християните от тези села бяха направо като ратаи, за да не кажа лични роби на ходжата. Дружината на Бойчо Цеперански отдавна го бе взела на мушката си, ала вее не й се удаваше случай да се разплатят с Бахри Мелят по правилото „око за око…“.
Не им бе непознат и Мустафа Юсменоглу, вторият след градешкия Шибил кеседжия по Сливенския балкан — същият, който преди пет години взе душите (и неизброимите стада заедно с тях) на Ненчо кехая и на сина му Райно, дето още се пееха песни за жестоката им гибел
87
Желязната врата — проход в Стара планина до изворите на Камчия, на пътя Сливен — Елена.
88
Сега съответно селата Радинка, Ниска поляна и Пивки дол (последното вече необитаемо), Сливенско, на северозапад от Котел.