Между тези двама „герои“ трябваше да избира дружината на Бойчо Цеперански. А че се налагаше избор, това бе ясно на всеки: от Харамията, където се намираха — но не Харамията над Карандила, а другата, високо горе до Нейково, — беше немислимо в един и същ ден или дори само в няколко часа да действуват и при Джендемите по Ичеренския път, и при Демир капия по Еленския. Войводата вдигна лице, направено сякаш само от кости и жили, и хлъзна поглед по юнаците си. Имаше въпрос в този поглед, но всички замълчаха, оставяха избора нему. Единствено Маринчо Пашата, човек сравнително отскоро в дружината, не предложи, а каза като нещо, което се разбира от само себе си:
— Ще спипаме ходжата по брадата, разумява се.
— И откъде се разумява? — ропна се насреща му Мавроди Коджакара. Щеше да му наговори и друго, навярно по-солено, но едно леко махване на войводата го накара да спре. Вместо него продължи сам Бойчо:
— Разумява се, казваш, Марине. Мен ми се чини, че щом искам съвета ви, значи не се разумява чак толкова… Кажи си твоето, пък ще го обсъдим като „дружина вярна, сговорна“, както се пее в песента.
— Пет пари не давам аз за онова, дето се пее в песента — разпали се Пашата. — Ходжата на Чукуралан знаем ли? Знаем. Клели ли сме се да му отмъстим? Клели сме се. Имаме ли сега сгода да си изпълним клетвата? Имаме. Е, какво ще приказваме повече?
— Ала на Джендемите е Мустафата Юмеров, на съвестта на когото тежат дузина, че и повече християнски души — тихо, но отчетливо му възрази войводата. И напомни: — Също и нему сме се клели да отмъстим, ако не ме лъже паметта.
— Но Мустафата е с петнадесетина опитни нишанджии и главорези, войводо, докато чухме каква стока са гавазите на Бахри Мелят.
— Откога юнаците на Бойчо Цеперански захванаха да се боят по заешки от агаларите и да пресмятат на пръсти броя на нишанджиите им? — все така търпеливо произнесе войводата. — Аз поне не помня такова чудо. Или може би не съм ги познавал както трябва?
Маринчо Пашата беше започнал с хитруване, но на това място изпусна нервите си и я удари, както е думата, през просото:
— Защо да го усукваме по килифарски, войводо? Юсменоглу Мустафа няма да ни се изплъзне и ние рано или късно ще му се наплатим за злочинствата. Ако сега го спипаме обаче, в потурите му я намерим някой гологан, я не. Докато ходжата е с че-ти-ри ка-тъ-ра алтъни и грошове. Защо да си кривим душите? За нашите „пушки бойлии и саби френгии“ може да се пеят песни, ама тези същите пушки и саби хранят и гърлата ни. Не искам аз днеска да оставя питомното, за да гоня дивото!…
— Е, слава богу, рече си го без увъртане най-сетне — въздъхна с облекчение Бойчо Цеперански. — Аз отдавна те наблюдавам, Марине, още откак дойде в дружината. Не си ти никакъв закрилник народен, а на хайдутството гледаш като на занаят, като на хранене гърлото, както го рече. И тук се разминаваме с тебе, Маринчо Паша. Ако аз с тази ръка отрязах главата на брат си, то не беше за да се гоя като свиня за мас, а за да бъда полезен на братята си по участ. Заради това, Пашо, за тебе няма повече място помежду ни.
— Не можеш да решаваш тъй, както си искаш, войводо. Тук има…
За време, колкото отива за едно мигване на окото, на Маринчо се случиха едновременно три неща: видя огън, чу гърмеж и усети калпака да отхвръква от главата му. Когато се опомни, Бойчо тъкмо натикваше пищова в силяхлъка си.
— Кое оръжие донесе със себе си и кое получи от нас?
— Мои си бяха ятаганът с бялата дръжка и този пищов.
— Добре. Предай другото на байрактаря.
Все още зашеметен от преживяното, Маринчо Пашата мълчаливо се подчини. А в това време Бойчо го попита отново:
— Какъв пай очакваше да получиш от бастисването на ходжата, Маринчо Паша?
— Ама… аз… войводо… не исках…
Войводата хвърли една тежка кесия в краката му.
— Вземай и изчезвай — каза с предишното външно спокойствие. — И запомни, Марине. Отвориш ли си устата само една-едничка думица да изречеш за нас, ще те намеря, дори и да си в пъкъла, и ще те пречукам. Млък! Чуя ли само още веднъж гласа ти, вторият ми куршум ще ти пръсне главата като яйце. Хайде, дим да те няма!
89
Тук се налага известно уточняване. Смъртта на Ненчо кехая и Райно е исторически факт, датиран приблизително към 1845–1847 г., песните за който се пеят по този край и най-вече в с. Ичера и до днес. При убийството е бил и по-малкият син на Ненчо, Славчо, който според преданието съобразително се представил за румънче-чираче на кехаята и с това спасил живота си. За престъплението няма запазени официални документи, а в песните (авторът притежава три различни варианта за същото събитие) и в някои мемоари, където то е описано (напр. П. Хитов. Как станах…), не се споменават имената на убийците-турци. По тази причина тук запълваме празнината с името на Мустафа Юсменоглу, който действително през тази епоха е върлувал с шайката си в Сливенския балкан, покровителствуван от брат си Гаваз Ахмед, чиновник в сливенската полиция. За подробностите около убийството на Ненчо кехая и сина му — както и за другия му син Славчо по-нататък книгата — авторът получи щедра и безкористна помощ от техния далечен потомък (правнук на Славчо) Кирил Кънев от Бургас и възможността да работи със събраната от него богата и безупречно точна документация за рода му, за което тук му изразява своята искрена благодарност.