Да, месеци изминаха от пожара, бащата на Стилиянка отдавна бе вдигнал нова къща върху развалините на предишната, а Златина не намираше покой. Поне два пъти в неделята тя си измисляше какви ли не поводи, за да мине там, където се надяваше да срещне Найден Силдаров — напусти усилия, понеже до днес само веднъж го зърна отдалече да бърза към Татар Мезар и то стана, случайно, а не в дните на нейните „хитри“ засади. В останалото време тя честичко се заседяваше пред голямото огледало с марангозана рамка (него баща й достави през Русчук чак от далечна Австрия), главната украса на собата, която бе нарекла за своя. Понякога дори щракваше ключалката на вратата, събличаше се по долна риза, поразгръщаше пазвата си, оглеждаше се дълго-дълго и си говореше на глас:
— Възможно ли е да не ме е забелязал, божичко? Тези пръхкави тъмни коси, къдрави и с природна лъскавина, не грабнаха ли погледа му? Това бяло чело, гъвкавите като пиявици вежди и теменужените очи под тях не накараха ли сърцето му да трепне? Тази лебедова шия (девойката не бе виждала лебед, ала бе чувала да й го описват) — и тази млечнорозова моминска снага, докосвана само от неговите пръсти, могат ли да се забравят тъй лесно?
Така премина есента, после се претърколи и зимата. И колкото повече Златина си мислеше за своя спасител, толкова повече обвиняваше… баща си. Да, именно баща си. Защото подир случка като пожара и измъкването на човек от огнената смърт които и да било хора в Сливен и по света биха потърсили да установят дружба, не, побратимство със семейството на избавителя, докато чорбаджи Евтимови и Силдаровците си останаха чужди и безразлични, както и преди (впрочем същото можеше да се каже и за Йоргаки чорбаджи — той също не отдаде заслуженото на човека, който рискува живота си, за да спаси от сигурна гибел една нещастница под неговия, на Йоргаки, покрив). Наистина баща й се кълнеше — и то, казано между другото, беше вярно, — че на заседание на черковната община бил изразил благодарност на Бяно Абаджи за стореното от сина му. Но Златина ясно съзнаваше, че едно обикновено „благодаря“, изречено зорлан и между другото, не можеше да се смята достатъчно като за спасен живот и за получени рани, белезите от които щяха да останат завинаги. И тя кореше баща си, защото не правеше онова, което се полага на баща на спасена дъщеря. Обясняваше си го с неприязънта му към Бяно Абаджи; е, то като че изобщо бе трудно да се спомене името на човек, към когото Евтим Димитров да храни искрено и безкористно приятелство, но специално към Бяно Силдаров — а покрай него и към цялото му семейство — той изпитваше нескрита ненавист, може би само на второ място след ненавистта му към Добри Желязков.
„Е, какво? — запитваше се в такива случаи Златина. — Мигар е справедливо заради бащините ми крамоли аз да вехна и линея? Или може би той очаква ние, децата му, да заплащаме със собственото си щастие неговите благоразположения или омрази? Да не иска тате да ме види стара мома!“
Не беше справедлива в упреците си и знаеше това — напротив, с безпогрешния си женски инстинкт тя отдавна бе подразбрала, че Евтим изпитва изключителна, чрезмерна слабост към нея, сякаш студеното му сърце само веднъж се бе отворило за проста човешка обич (всекиму беше известно, пък и той не го криеше, че за жена си Събка се бе оженил по най-чиста търговска сметка), и то тъкмо към Златина. Беше такава безгранична обич, че — стига да съществуваше кантар за чувствата — тя би надтежала над всичките му злоби, хъсове и студенини. Но въпреки това тя го обвиняваше в себе си и така, стоварвайки част от мъката си на чужд гръб, донякъде се чувствуваше обезщетена за несбъднатите си блянове.
Когато оставаше около неделя до Гергьовден, Златина веднъж на вечеря каза нещо, което накара баща й да изпусне бонелата91:
— След седмица става точно година от пожара у Стилиянкини — заяви спокойно. — Ще направя курбан и първом ще занеса от него на Найден Силдаров.
— Какво, какво? — попита бащата, изумен и загубил самообладание.
Девойката повтори отчетливо дума по дума и завърши: