— Ще му занеса и тъй като не е прието сама мома да ходи в къщи с ергени, ти, тате, ще дойдеш с мене. Или що? Мигар животът на дъщеря ти не заслужава паница чорба?
Евтим взе чашата си и каната, после се отказа да си налива, надигна каната и дълго, много дълго не отлепи устни от нея. Когато я остави пак на софрата и избърса мустаци с опакото на ръката си, каза:
— Мен не ме брой. Ако ще Карандила да се преобърне с дъното нагоре, Бяно Абаджи няма да ме види, застанал на прага му.
Каза го и дори не си даде сметка, че като изключваше себе си, даваше неизречено съгласие за нейното отиване у Силдарови. Девойката обаче или бе очаквала именно това, или по-бързо от него се съобрази с обстановката, защото само кимна:
— Твоя работа! Ще отида с бате. — И така приключи разговора.
Още преди църковната служба на Гергьовден Златина проводи един от бащините си ратаи да попита у Силдарови дали може към обед да донесе курбан и да поблагодари на спасители си. Бяно (слязъл бе да прекара големия празник със своите) доста се изненада, защото познаваше чувствата на Златининия баща и донякъде ги споделяше, но външно запази приличие и заяви, че домът му е винаги отворен за доброжелателни гости. Работата щеше да се развали от самия Найден, който пренебрежително изрече нещо като „Много са ми притрябвали чорбаджийски курбани и самите чорбаджийки!…“, но този път се намеси Яна, която не само го сгълча и му наговори, каквото се полага за такива случаи, но и го предупреди да си облече най-хубавите дрехи: „Нека такива като Евтим Димитров не смятат, че ние, по-бедните, сме съвсем голтаци за подритване!“
Наближаваше пладне, когато на дворната врата се почука и се появиха Златина и брат й Йосиф — и двамата в празнични дрехи, а девойката и с поднос в ръце. Щеше да се стигне до известна натегнатост и неловкост, както бива между непознати люде, които нямат какво много-много да си кажат, ако тук отново Яна не бе поела всичко в ръцете си. С уважение към младите хора, но без раболепие, тя покани брата и сестрата в одаята за гости (в дома на Силдаровци нямаше посрещник), размени с тях няколко благи думи и ги настани да седнат, после отиде оттатък да доведе „своите мъже“, както се изрази.
„Нейните мъже“ се надигнаха твърде неохотно; последен измежду тях повлече крака Найден — той нищо не мразеше повече от разните официалности, струвания92, чинопочитания, благодарности и прочие. Когато на прага се появи стопанинът на дома, Златина и Йосиф станаха на крака и поздравиха, поздрави ги и Бяно, но застана настрана — знаеха, че сега главното действуващо лице щеше да бъде не той, а Найден. Така до него се нареди Боян, после и Яна.
И след това в одаята прекрачи Найден.
Прекрачи и все едно че краката му се вкамениха. Не си помисли нищо от рода на „Ах, колко е хубава!“ или „Къде са ми били очите?“, изобщо никаква мисъл не проблясна в съзнанието му. То беше по-скоро стъписване като пред ослепителна светкавица или внезапно зейнала пропаст. Найден я гледаше, не, поглъщаше я с очи и дълбоко в себе си усещаше не радост, не и болка, а непоколебима сигурност в безвъзвратността на настоящия миг. И едно отмаляване, каквото му се бе случвало само веднъж преди това — когато преди точно една година падна полузадушен в пламналата стаичка у чорбаджи Йоргакиеви.
Те стояха така един срещу друг, не помръдваха и не проговаряха, ала погледите им си казваха всичко, всичко до последната дума, което устните не изричаха. За другите в стаята това беше просто бездействие, породено от житейската неопитност на двамата млади; единствено само Бяно прочете истината в този поглед, но, кой знае защо, вместо да се зарадва или поне да изпита съчувствие, иначе откритото му лице се засенчи от мрачен облак и дълбока бразда се вряза между веждите му.
Йосиф, висок и представителен, обикновено съумяваше да се държи подобаващо и при най-неочаквани обстоятелства, но това тягостно и от нищо непредизвикано смълчаване го обърка. Той се покашля, за да покаже на сестра си, че трябва да произнесе намислените думи на благодарност или да връчи подноса, ала намесата му не помогна: Златина — впрочем също и Найден срещу нея — не проговаряше, не помръдваше, даже не показваше, че диша. И когато неподвижността и тишината станаха вече непоносими, Йосиф потупа сестра си по рамото:
— Ето твоя спасител — каза. — Поднеси му курбана и му целуни ръка — нему дължиш живота си…
Какво се случи след това нито Златина, нито Найден запомниха. Имаше ли славословия, ръкуваха ли се и припомниха ли си кошмарните минути всред пламъците, какво изобщо стана с подноса и как се разделиха — нищо не се запечата в паметта на двамата.