— Войводата даде вяра на обещанията му, че повече няма да дере кожите на християните, та се смили да му остави живота, само дето му отсякохме малките пръстчета на двете ръце и на двата крака — ей тъй, да му спомня, че ако не си удържи думата, пак ще го навестим — и му прибрахме обкованото ковчеже. Леле, вуйчо Бяно, изкривихме се, докато го изнесем на Чумерна94. А като го отворихме — три-де-сет и шест хи-ля-ди гро-ша! Чувате ли, хора, три-де-сет и шест хи-ля-ди!… Като си ги разделихме според закона, само на мен се паднаха повече от три хиляди!… За три хиляди гроша ние половин година превиваме гръб на воденицата, пък тогаз — само с един удар…
Георги очакваше, че тук ще бъде залят от възхищения и въпроси за подробностите, но за изненада никой не му рече нито една дума. Това го порази неприятно. Още по-чоглаво му стана, когато Бяно каза равно и наглед безучастно:
— Дочувал съм нещичко за това. Разправяха, сетне Димитър Калъчлията чрез свещеника в Терзобас раздал по двеста гроша на всяка българска къща в селото…
— Раздаде, вярно е! — почти избухна Георги. — Ала нему не е мъчно да раздава и да се пише щедър. Зер от години е в занаята и е трупал, че трупал…
— Е, да се надяваме, че и ти като натрупаш — все така кротко се съгласи вуйчо му, — ще помниш не само каквото си получил, но и каквото си раздал на сиромасите. — И го подкани: — Разказвай, разказвай, Георге!
И Георги Трънкин продължи да разказва. То беше цял низ от премеждия — имаше в него и други щастливи „удари“, не липсваха и прочутите хайдушки „дебели сенки“, вино и чевермета, но май по-често се говореше за потери, за денонощни преходи, за нощувки под дъжда, за избегнати засади, за пищящи „теллии куршуми“ и ранени другари, а като че ли най-често споменаваната дума беше „глад“. И така през цялото лято, чак до Димитровден.
Като стигна до Димитровден, Георги видимо се оживи. Пресуши чашата си (това той правеше достатъчно редовно и досега), набързо описа разпущането на дружинката и изтеглянето си с някои по-опитни другари към Влашко, а за прекараната зима в тази свободна страна вече просто не му достигаха хвалебните думи — то са били лудешки гуляи, свирни на цигани до ухото, разходки с пайтони (тук се наложи да обясни що е това файтон), реки от вино, кръчмарски веселби и побоища, какви ли не салтанати…
— Във Влашко знаят да живеят! — уж въздъхва момъкът, пък усмивката му подсказваше, че спомените му не са като за въздишане. — Усетят ли те, че си паралия, в гостилниците ще ти направят икрими като на велик везир, в блюдото ти ще нагласят нечувани лакомства, а само като вдигнеш ръка, около тебе цяла тълпа фльорци95 — черни, руси, кестеняви, червенокоси, тънки, дебели, всякакви. И коя от коя по-хубави — да се чудиш и маеш как да избереш…
— Какво значи „фльорци“? — съвсем сериозно попита Яна.
— Ех, и ти, вуйно! — изкиска се многозначително Георги. — Не се ли сещаш какви ще да са тия кокони, които притичват при едно вдигане на ръката?…
Вуйна му се изчерви и обърна лице, мъжете мълчаха затворено, дори Трънка — напатилата се майка, която във всичко намираше повод да се израдва на първородния си син — не изрече дума и остана с поглед, вторачен в недокоснатата агнешка мръвка в паницата си. Измина така около минута, сетне Бяно се прекръсти и полека се надигна от софрата, като сякаш между другото каза:
— Нашият многострадален народ комай е изпял повече песни за хайдутина в Балкана, народния закрилник, дето
нежели за любовта или за честития труд на орача или пастира. Пък като те слушам, Георге, едно голямо питане напира в мене: туй, дето го разправяш, ли е народният закрилник от песните?
Гневлив ли сприхав, какъвто си беше, племенникът също рипна на нозе, на лицето му не само не можеше да се прочете уважение, ами то се бе покрило с толкова свирепост („същински кръвник“, щеше да се вайка по-късно Яна), че по него не можеше да се открие и диря от хубостта, наследена от Пею, покойния Георгев баща.
94
В случая думата не е за едноименния връх в Елено-Твърдишкия дял на Стара планина, а за известното хайдушко сборище в подножието му.