В изминалите дванадесет месеца — от пролетта на 1852-ра до пролетта на 1853-та година — като далечно ехо в Сливен достигаха объркани и, общо взето, противоречиви новини от Цариград, толкова противоречиви, че в края на краищата всеки си ги тълкуваше, както му се щеше.
Говореше се например, че водачите на черковната борба — и пръв от всички Иларион Макариополски — продължавали лютата си схватка с Фенер и с гръкоманите; цариградските българи не помисляха да се откажат от дадения им преди пет години (1848) султански ферман и бавно, но неспирно строяха своята българска църква, която се очертаваше да стане средище и трибуна на всички онези, които докрай щяха да се борят за отделяне от патриаршията. Още преди да е съградена църквата „Свети Стефан“, те, непримиримите, вече създали българска черковна община, която на бърза ръка успяла да стане трън в очите на фанариотите…
Много по-важни, но и по-смътни новини идваха от Цариград около голямата политика, които изпълваха сърцата на българите със сладки надежди. Отношенията между Русия и Турция очевидно се затягаха, преговорите им в Цариград съвсем ясно понамирисваха на барут, та в Сливен все по-често и по-често си припомниха думите, които генерал Иван Иванович Дибич преди двадесет и няколко години бе изрекъл пред тяхното пратеничество като тържествено обещание от името на руския цар: „Потърпете, следващия път ще бъде вашият ред…“ Барутната миризма видимо се засили, след като през пролетта на 1853 година Русия нахлу в княжествата Молдова и Влашко и ги завзе, като излезе отново на Дунава; войната и сега не беше избухнала, но тя явно чукаше на вратата.
По-старите, които помнеха събитията отпреди четвърт век, виждаха да се повтарят и други ясни признаци на приближаващата война. Засили се движението на войски към север, правеха се складове за оръжие и храни, потягаха се пътищата през планинските проходи. И отново като отглас на събитията беше развихрянето и умножаването на турските шайки в планината. Такива като Шибил, Коджа Мюстеджеб и Мустафа Юсменоглу вече не шетаха, а направо вилнееха по пътищата на Балкана, мнозина други — главно „качаци“ от войската — последваха примера им, видели в това размирно време щастлива възможност да се богатее, без много зор.
Тези безчинства на шайките, от своя страна, станаха причина да се отвори много работа на хайдушките дружини. Бойчо войвода и Димитър Калъчлията не смогваха да се отзоват навсякъде, където безправните и изтезаваните ги призоваваха на помощ. И дружините се нароиха — отделиха се в самостоятелни чети Пею Буюклията и Желю войвода, които досега бяха воювали под байрака на Калъчлията. Цяла една книга няма да стигне да се опишат подвизите на народните закрилници в това смутно време, не сварваха да ги възпеят и онези, безименните, които редяха народните песни. Все пак най-щастлива орис измежду войводите има̀ Желю. Този вече не млад (роден беше през 1810 година) хайдутин, със среден ръст, здрав, набит и винаги с лют поглед, пък иначе с отзивчиво сърце и прочут песнопоец, чиято любима песен
бе огласяла, кажи го, цяло Българско — от Видин до Люлебургаско, — се прочу комай повече от другите, та още приживе за един от подвизите му излезе на два пъти книга, която от ръка на ръка също се изчете, по българските земи — казваше се тя „Изгубена Станка“ и бе написана от клисурчанина Илия Райков Блъсков, а по-сетне играна и в новосъздаденото българско театро. Известили бяха на Желю, че татари са грабнали две българки-севернячки и ги водели робини към Цариград. Той направи с момчетата си засада в Чалъкавашкия проход, с дързост и умение нападна кервана на татарите (не беше от малките — седем коли бяха!), разби на пух и прах шайката и върна свободата не само на Станка и дружката й, но и на другите поробени нещастнички97.
Истината изисква да се каже, че тези големи и в известен смисъл съдбоносни събития имаха — поне все още — твърде слаб отзвук в Сливен. Борбата за самостоятелна българска църква тук засега не беше подхваната, а полъхът на предстоящата война „даваше хляб“ само на търговците-далавераджии, които бързаха да трупат запаси от стоки, и на зложелателните интриганти. От тези последните най-добре се прояви чорбаджи Евтим Димитриади, когато видя Мустафа Кяни бей в униформа на миралай — ще рече, преназначен от управител в комендант на фабриката, — той му подшушна многозначително: утре падишахът ще премери отново сили с Московеца, на каква опора ще може да разчита той в единствената своя фабрика, щом начело е един българин-торлак, дето е бил години наред в Русия… Това отровно семе бе посято в благодатна почва и както ще се види, наскоро щеше да даде добри плодове.
97
През епохата са действували двама видни хайдути и хайдушки войводи на име Желю — съвпадение, което днес много затруднява историците при разграничаване на подвизите им. Единият Желю — Желез Добрев Железчев — от с. Черкешлий, днес наречено на негово име с. Желю войвода, Сливенско, другият — Желю Чернев от Ямбол (по други данни от с. Карапча, днес Маломир, Ямболско), познат повече като Дядо Желю войвода. Специално за подвига в Чалъкавашкия проход, станал основа на повестта „Изгубена Станка“, Никола Д. Николов установи (Военноисторически сборник, 1964, кн. 6, стр. 87–88, и Литературна мисъл, 1965, кн. 1, стр. 153–157) категорично, че е дело на Желю от Черкешлий. За същото събитие — спасяването от Желю на две жени, буля и зълва — е запазено предание в с. Желю войвода, което се помни и днес; описано е и в неиздаден ръкопис на Димитър Димов, бивш учител от с. Желю войвода (починал 1953 г.), който се намира в Окръжния исторически музей в Сливен. Външното описание на Желю войвода, дадено в книгата, е по Ил. Р. Блъсков (Изгубена Станка, ІІ издание, Русчюк, 1867), който го е познавал лично. Няколко думи за по-нататъшната му съдба. Бил е заловен заедно с Калъчлията през 1859 г. в Шумен и осъден на три години затвор. След излежаване на присъдата Желю оставил хайдутството и се заселил в с. Метличина, Провадийско, където живял от 1863 до 1871 г. После се завърнал обратно в родния Черкешлий, изкарал твърде тежки старини, но все пак доживял да види свободата — починал на 21 април 1878.